Църквата празнува паметта на св. Теодор в деня, в който той пострадал за Христа - 17 февруари по гражданския календар (1 март стар стил). Но главният празник за него се извършва в първата събота от Великия пост (Тодоровден), за възпоминание на чудото, станало няколко десетилетия след неговата смърт.
Царете Максимиан и Максимин, които живеели в началото на IV век, в своята ревност към езическата вяра заповядали да принуждават християните да принасят жертви на боговете. В това време в град Амасий, в малоазийската област Понт, се намирал един млад войник на име Теодор Тирон.
Когато началникът на полка искал да го принуди към жертвоприношение, Теодор му заявил, че е християнин и няма да принесе жертва на идолите. Началниците на войските и на града го убеждавали да се покори, но Теодор продължавал да изповядва Иисуса Христа като Бог Всевишни.
Началниците го оставили временно, като се надявали, че ще се вразуми и покори на тяхната воля. Но той, без да се бои от опасността, гръмко славел Бога. Между това продължавали строго да преследват християните и да ги принуждават да принасят жертви на идолите. Онези, които не искали да изпълнят тая повеля, били затваряни в тъмница. Теодор ги съпровождал, като ги увещавал към твърдост и търпение.
През една нощ Теодор, движим от ревност към истинската вяра, подпалил един от главните идолски храмове. Това забелязали някои езичници, които донесли за него на градоначалника. Управителят повикал Теодора на съд. Теодор без всякакъв страх признал постъпката си и управителят заповядал да го бият. Той го заплашил с още по-жестоки мъчения, ако не се подчини на царската повеля. Но Теодор спокойно му отговорил, че не се бои от мъки, защото очакването на бъдещите блага го укрепява. Управителят заповядал да отведат Теодор в тъмница, а вратата на тъмницата да заключат и запечатат, защото искал да го умори чрез глад.
Нощем, когато Теодор се молел, явил му се Господ Иисус Христос и му казал: "Дерзай Теодоре! Аз съм с тебе! Не приемай земна храна и питие! За тебе ще има друг живот, безкраен и вечен, с Мене на небесата." Укрепен от чудесното видение и изпълнен с неизразима радост, Теодор започнал с песни възторжено да слави и благославя Господа. Стражите, като чули пението, приближили се до прозореца и с изумление видели, че около това печатът и бравата на вратата били цели. Поразени от ужас, те побързали да уведомят за това управителя, който дошъл до тъмницата.
Тогава управителят издал за Теодор следната присъда: "Теодор, който не се покорява на властта на славните царе и велики богове, а вярва в Иисуса Христа, Който бил разпнат при Понтия Пилата, трябва да бъде предаден на огън." Слугите на управителя донесли дърва, направили клада и разпалили огън. След това те довели Теодора, за да бъде изгорен на кладата.
Теодор се прекръстил, сам мъжествено се качил на кладата и с молитва и славословие предал на Бога душата си. Една благочестива християнка, на име Евсевия, взела останките на светия мъченик, погребала ги у дома си в град Евхаита и всяка година извършвала помен за него. И до днес миряните старозагорци знаят, че именно св. Теодор Тирон е духовният покровител на града им още от 864 година. След първата седмица на Великденския пост старозагорци и гости най-напред са се причестявали в съборната църква "Св. Теодор Тирон", наливали са си вода от Аязмото, на чимшировите дървета наоколо си връзвали кончета от дрехата си за здраве, оставяли са дарове в знак на благодарност за Св. Теодор Тирон.
След това са бързали към панаира, за да си купят традиционните мекици и да започнат празнуването на големия ден. Сега няма панаир, но Божият дом отново ще приеме всички вярващи старозагорци и гости в силата на своя небесен покровител. Много уникални неща има в този Божи дом. В средата на църквата по-чувствителните хора веднага усещат силно геомагнитно поле. Отец Димитър обясни, че точно там, на 10 метра дълбочина, се намира изворът на лековитата вода - Аязмото, която лекува всякакви болести. Тук наистина са ставали и стават чудеса.
Хората са се връщали десетки пъти, за да благодарят на Бога и на Св. Теодор Тирон. Тук е събрана вярата на хората, които пристъпват с надежда, че ще получат това, за което идват.
