University of Illinois at Urbana-Champaign
Българският клуб в University of Illinois at Urbana-Champaign вече не функционира. Това ни съобщиха от отдела за регистрация на организации към университета. Не е ясно кога точно е изчезнал клубът, но последният му председател Валентин Зографов казва, че в последната си година университетът не е направил постъпки да го пререгистрира поради слабия интерес. „Клубът не вървеше особено, затова го изоставих в последната си година, защото се чувствах като глас в пустиня", казва Валентин. Той завършва преди 3 години и оттогава не е чул друг да се е заел с поддържането на клуба.
В един момент, докато Валентин Зографов е председател на клуба, членовете на групата наброяват около 90, но по думите му „на среща никога не са се появявали повече от 10". Броят на българските студенти в University of Illinois по това време е много повече от 90. Според Валентин слабият интерес се дължи отчасти и на скептичните настроения на българските студенти към етикета „български" клуб и това какво могат да очакват от него.
Клубът е организирал вечери и информативни сесии, съдействал е и на студенти да си намерят работа. „Някои хора привлякох случайно, защото бяха решили да дойдат просто на една среща, но ми споделиха, че са били с лоши очаквания, защото са искали да избягат от българската култура, която са виждали в Чикаго", казва Валентин. Много от тези „случайно попаднали" в клуба по-късно остават, когато виждат, че не става дума за сбирка, на която се пие, а за градивна обмяна на информация. „Реално същото разделение има и в България - два полюса, които рядко се срещат", добавя бившият председател на клуба. Той не скрива, че в края са останали много малко членове, които са се превърнали в приятели. Сайтът на клуба още съществува, но не е ъпдейтван от 2012 година насам.
Българската връзка в University of Illinois
Най-рано от 1912 година насам в University of Illinois аt Urbana-Champaign се изучават български студенти, много от които остават и емигрират тук, а по-късно се превръщат и във важна част от обществения живот тук.
Още преди приема на първите български студенти Университетът е посещаван от родни интелектуалци като Стефан Панаретов, който през 1903 г. е бил зам.-декан на Robert College в Истнабул. Тогава Панаретов обикаля страната с отворени дискусии на тема „Съживяването на българския народ", а 11 години по-късно отново се връща в САЩ като дипломат и работи във Вашингтон до края на кариерата си.
Студентите преди Първата световна война
През първите десет години на Кралство България най-малко 9 млади мъже идват в Илинойс, за да учат. Мнозина от тях споделят не само една народност, но и една съдба - те идват в страната с малко пари и трябва да работят, за да преживяват. По време на Първата световна война 8 от тези студенти са призовани на фронта, но те предпочитат да не се явят и да останат да завършат образованието си.
Първият студент, за който има записи, е Рачо Петроф Попов от Мусина, който се записва през 1912 г. Той е бил член на Електроинженерното дружество и е един от студентите, призовани да отидат на война. През 1914-а друг българин, Иван Рачев, също се отличава в университета. Студентът, който е родом от Ловеч, идва, за да учи химия и да се развива в областта на металургията. По време на обучението си той пътува из страната, а по-късно ръководи Металургичната лаборатория „Рачев" в Чикаго и развива компанията „Knoxville Iron Company". В края на кариерата си Иван Рачев дарява средства от компанията на University of Illinois и University of Tennessee, а днес много награди и стипендии носят името на българина. Рачев дори прави възможно изследванията в областта на металургията да бъдат безвъзмездно предоставяни на университетската библиотека в Университета в Илинойс, където те се ползват и днес.
Студенти по време на Първата световна война
След пристигането си през 1917 г. Богомил Георгиев е един от единадесетте български ученици (двадесет в Съединените щати) до 1921 г. Като един от малкото български студенти в САЩ той използва възможността да информира другите студенти за съвременна България.
Дори си позволява критика по време на Конференцията за мир във Версай, докато дава интервю за репортер на университетския вестник: „България не може да оцелее със задълженията, определени от Версайския договор. При други обстоятелства можеше и да се справи с тези си задължения, но държавата трябва да осъзнае, че най-значимата част от нейната територия, богата на хора и природни ресурси, е отнета."
Студенти след войната
След края на Първата световна война повечето български студенти в Университета нямат пари да се справят със скъпия живот в страната. След като пристига в Ню Йорк, Джордж Джон Божков продава огромната си колекция от печати, за да може да плати семестъра си. За щастие само няколко години по-късно, след като защитава дипломата си за инженер в University of Illinois, той се завръща в Голямата ябълка, където работи по специалността си, преди да се превърне в главен инженер за Union Carbide Corporation. Той остава на Източното крайбрежие за останалата част от кариерата си, където по-късно се жени и създава семейство.
Димитър Рамаданоф пристига през 1920 г. "с 50 долара и цигулка". Докато живее и учи в университетския град, той е популярен изпълнител на цигулка на много местни събития, организирани от Y.W.C.A., китайската Студентска асоциация и Филипинската студентска асоциация. Скоро след това Рамаданоф става професионален цигулар и започва да дава уроци по цигулка "по метода на известния проф. Отокар Шевчик". По-късно се жени и продължава да учи в щата Ню Йорк, а след дипломирането си със съпругата му се заселват в Охайо. Там Рамаданоф е участвал в решението за ранно използване на озон от завода за пречистване на водите и филтриране на питейна вода. Заради това революционно решение фабриката за пречистване на водата е наречена Dr. Dimiter Ramadanoff.
