Поколението Y - така социолозите наричат родените през 80-те години. Те са независими, с подчертана индивидуалност и ревниво пазена свобода. Израсли са в мрежата и живеят в свят без граници. Българите от авангарда на това поколение изглеждат, сякаш кризата е минала край тях, без да я забележат. Докато родителите им говорят за безработица и безпаричие, те обсъждат нови проекти. Харесват ли ни или не, те са бъдещето и вместо да им налагаме остарели стереотипи на работа и живот, по-добре да се опитаме да ги разберем.
„Болна?... Не, аз не съм болна, просто имам травма - казва Силви. Травма ли? Целият ѝ живот до днес е една история за силата на човешкия дух. За всички свои приятели и близки тя е героиня. Не позволява да я съжаляват за това, че от 10 години разчита, вместо на краката си, на инвалидна количка. „Жива и здрава съм, благодаря на Господа, оправям си се, работя, гледам си децата - чурулика весело тя от дома си във Виена. - На фона на всички болежки на хората аз съм цвете. Така се чувствам!“
Тази история щеше да изглежда като най-прочувствената драма на една майка на 5 деца, простила се с възможността да ходи след нелеп инцидент. Щеше да бъде, ако Силвия Василева не беше една жизнерадостна и дейна дама, която, напук на травмата, води бурен и пълноценен живот в австрийската столица.
Преди 10 години тя се качва на дърво, за да брули орехи за децата си. Пада и резултатът е 2 счупени прешлена на гръбначния стълб и неподвижни крака. До онзи фатален миг Силвия е здрава, права 33-годишна жена, много енергична и позитивна. Създава два необикновени детски центъра - в София и на морето, за празнуване на рождени дни и с работилници за развитие на творчеството при най-малките.
След трите операции никой специалист и до днес не може да каже на Силви, дали тя някога ще проходи. „Шок, че няма да ходя? Не, нямаше такъв момент“, казва Силви. А животът не чака. Някой трябва да се грижи за 5-те деца – двама сина на съпруга Любо от предишния му брак на 12 и 13 години, нейна племенница, която отглеждат от 12-годишна, и две момиченца на 4 и 5 години, родени от брака им. Родителите ѝ помагат, защото Любо трябва да ходи на работа, за да издържа 7-членното семейство... Дотук с трагедията.
„Инат, воля, както искаш го наречи.
Приех, че това ще е животът ми“,
коментира тя. Но как да се обясни на малките момиченца, които я дърпат да стане от леглото, че мама ще е все така? „Измислих една игра с тях, като в приказките - че аз съм кралицата, а те - моите придворни и известно време ще ми помагат“, споделя Силви „Да, обърна ми се всичко на 180 градуса, но имах ясна цел - да се боря и да живея за тях - децата, съпруга и близките ми, които много ми помагаха“, допълва тя.
Злото не идва само. Кризата удря Силвия и Любомир Василеви, принудени са да продадат жилището си, а той губи баща си. Вместо да се сринат обаче, се борят. Много четат, информират се. Виждат как хората на колички по света са напълно самостоятелни, не се изолират вкъщи, а излизат всеки ден, водят активен начин на живот. Силвия се зарича, че един ден ще стане като тях.
Тръгват по рехабилитационни центрове и един необикновен човек - Борис Томов променя изцяло нагласите им. Той е на количка от 24 години след падане от 6-я етаж. Борис насочва Силвия какво да правят, подарява ѝ първата си количка, запознава я с предстоящия ѝ живот.
Силвия случва и на рехабилитатор - Димитър Гаджанов, който приема присърце случая и започват тренировки по 3 часа сутрин и вечер. „В началото бях като кашкавал, като труп, можех само да си местя ръцете - спомня си тя. - „Ще направя от теб войник“, ми каза Димитър.“
Холът е превърнат от Любо във фитнес зала за нея. Когато го няма рехабилитаторът, Силвия прави упражнения сама, на специално монтирани релси с въжета над дивана, закачени на тавана. Вечер рехабилитатор „заключва“ краката ѝ със специални шини и я изправя да ходи с проходилката. Цели 4 години тя тренира упорито, докато стане напълно самостоятелна. Прави всичко сама - от ставането от леглото и преместването на количката, през банята, сутрешното кафе, готвенето, пералнята, излизането, пазаруването...
На шестия месец от инцидента Силвия вече кара кола - ван, пригоден за нея от Любо, с лостова система за шофиране. Тя започва да ходи в детския център. Организира рождени дни, занимава се с администрацията и казва, а срещите с децата я зареждат. „Майки споделяха, че децата им лягат и стават с мисъл за мен, а и те ми липсваха“, казва тя.
Приятели на Любо конструират приспособление, за да е по-маневрена и независима на количката - да се изправя, да се движи леко. Това ѝ позволява да се движи безпрепятствено навсякъде из дома, да се къпе сама, да готви за семейството си, да пазарува, да излиза на разходка със съпруга и децата си, без да се налага те да тикат количката.
„За късмет, жилището ни имаше асансьор и веднага измислихме вариант
как да съм напълно самостоятелна,
така че съпругът ми да може да ходи спокойно на работа - казва Силвия. - Носил ме е на гръб по планини, защото обичам да карам ски, на специално приспособление.“
„Важното е да не пада човек духом, защото тогава и тялото се предава - казва тя. - Ако човек има желание да се бори, има цел, всичко останало го следва. Зарекох се, че ще живея пълноценно, заради себе си и заради децата!“
Но родната ѝ страна, която много обича, не е гостоприемна за хора като нея. „Животът на хората с увреждания в България си е направо приключение. Никъде нищо не е пригодено, постоянно усещаш някакъв сблъсък с препятствия“, казва тя.
Близка приятелка от I клас - Камелия Милошева от Виена говори със Силвия и чува около нея клаксони. Пита какво става. „Обясних на Камелия, че няма как да стигна до работата, затова се движа по платното с количката и колите ме заобикалят и свиркат. А Камелия каза: „Ужас, ти трябва да дойдеш тук във Виена да видиш за какво става въпрос“.
От ТЕЛК ѝ определят пенсия от 300 лева - за кое по-напред?... Когато през 2017 г. гостува на Камелия, се влюбва в австрийската столица. „Имах чувството, че някой е седнал на количка и е устроил целия град“, казва тя.
Във Виена тя започва да ходи в салона за красота, където работи Камелия и се учи на занаят. „За пръв път пътувах с метро, сменях го два пъти без никакъв проблем - разказва тя. - Има асансьори навсякъде в метрото, и в магазините е така - две стъпала да има, натискаш бутон със знак за хора с увреждания и ти съдействат. Във Виена се почувствах нормален и пълноценен човек.“
Мило ѝ е за България, но често качва колата и заедно с децата си изминава над хилядата километра от Виена до София. „От какво да ме е страх? Вярвам в себе си, отработила съм всяко свое движение в колата“, казва спокойно Силвия.
Двете ѝ деца Симона и Джулия учат в добри училища във Виена и трите са много сплотени. Симона е на 16 години и в гимназията учи право - като подготовка за следването. Джулия е на 15, учи финанси и е на практика в една банка. С минималното си заплащане от практиката момичетата подпомагат семейния бюджет. „Уредена държава е Австрия“...
Във Виена Силвия живее в апартамент на първия етаж, с парк пред блока, с градина, която много я зарежда и е до Дунава. Често излиза на разходка с кучето си. Обича да сади цветя в градината. „През лятото нямам търпение да се прибера след работа и да си полея цветята“, казва тя.
Вече 6 години работи в салона за красота.
Преди е била маникюристка, сега се е обучила на козметични процедури, лепи мигли, оформя вежди. Прави всичко това от олекотената си маневрена количка и никой клиент във Виена не се впечатлява от това, подчертава тя. „Страшно съм щастлива, че правя жените красиви! - вълнува се Силвия. - Усещането да видиш как твоя клиентка излиза цялата грейнала и щастлива от салона, е неповторимо и вдъхновяващо!“
Междувременно двамата с Любо са се разделили. Голямата любов е паднала жертва на времето и разстоянията. Той е предпочел да остане в България, а тя е избрала страната, даваща ѝ самочувствие и възможности за нормален живот.
Като комуникативен и позитивен човек, и във Виена Силвия има много приятели. Зарежда се от хората, излъчващи позитивизъм като нея. Посреща гости, ходи на гости, на рождени дни и сватби, на кафе, на весели купони с приятелки в барове и ресторанти. Преди корона кризата много пътува. Обиколила е около 20 държави в Европа, лети без страх на самолет, по летищата ползва услугата „асистенция на човек с увреждания“.
Прочети още
„Хората като мен трябва да се въоръжат със силен дух, заради препятствията - казва Силвия. - Духът е най-важен. А също и да имаш хора около себе си, да си силен, да се бориш. Да поддържаш оптимизма си, да контактуваш с близки, да излизаш, да се забавляваш, да си отворен към хората.“
„Знаеш ли, аз самата се радвам на себе си! - вълнува се Силвия. - Доставя ми удоволствие да си сготвя нещо вкусно на децата, да си подредя, да си изчистя, да си напазарувам, да си посрещна гости, да се чувствам полезна, дейна. Аз избирам този пълноценен живот!“
