Служители напускат с личните си вещи банката малко след като им е съобщено, че тя е фалирала, а те – уволнени
„Ди икономист"
Когато историците обърнат поглед към началото на XXI в., те ще открият два сеизмични шока. Първият бяха терористичните атаки от 11 септември 2001 г., а вторият - глобалната финансова криза, която избухна точно преди 10 г. с колапса на „Леман брадърс". 11 септември доведе до войни, а банкрутът на „Леман" - до икономически и политически калкулации. Така както продължават сраженията, така и пресмятанията далеч не са приключили. „Леман" се срина, след като загуби пари от токсични заеми и ценни книжа, свързани с американския имотен пазар. Банкрутът му отприщи хаос. Търговията се сви във всяка страна, която Световната търговска организация следи. Кредитирането за реалната икономика се срина може би с $2 трлн. само в САЩ. За да ограничат задлъжнялостта си, правителствата прибегнаха до икономии. След като изчерпаха възможностите си да свалят лихвите, централните банкери се обърнаха към количественото улеснение (печатане на пари за покупка на облигации).
Също както причините за финансовата криза бяха многобройни и различни, такива бяха и последиците. Тя ускори днешния популистки възход, повдигайки въпроси за неравенството в доходите, несигурността на работните места и глобализацията. Но тя промени също така и финансовата система. Въпросът е: промени ли я достатъчно?
Човешко е да се хвалиш
Един от начините (грешният) да се съди за прогреса би бил да се очаква край на финансовата криза. Сривовете на системни банки са характерни за човешката история. МВФ преброи 124 такива между 1970 и 2007 г. Няма съмнение, че отново ще ги има дори само защото добрите времена пораждат самонадеяност. Представете си, че администрацията на Тръмп дерегулира финансите по време на икономически бум и че Федералният резерв още не е поставил контрациклични капиталови изисквания. Дори когато предпазливостта преобладава, нито един регулатор не е перфектен оценител на риска.
По-добър тест е дали вероятността и размерите на кризите могат да бъдат намалени. Тук новините са както добри, така и лоши. Първо добрите. Сега банките трябва да се финансират с повече нетен капитал и по-малко дългове. Те зависят по-малко от търгуването, за да правят пари, и от краткосрочните заеми на едро, за да финансират дейността си. Дори в Европа, където малко банки правят големи печалби, системата като цяло е по-здрава отпреди. Регулаторите засилиха надзора си, особено върху най-големите институции, които са твърде големи, за да фалират. От двете страни на Атлантика банките са обект на редовни стрес тестове и трябва да представят планове за собствената си планирана кончина. Пазарите на деривати от типа, който събори застрахователя AIG, са по-малки и по-безопасни. Преработената политика на възнагражденията би трябвало да предотврати повторението на несправедливостта банкерите да вземат обществени средства и да прибират в джоба си огромни пакети с възнаграждения - през 2009 г. служители на петте най-големи банки прибраха $114 млрд. бонуси.
Много уроци обаче не са научени. Например грешките на политиците след кризата. Държавата нямаше избор, освен да застане зад сриващите се банки, но взе зле прецененото решение почти да изостави неплатежоспособните домакинства. Може би 9 милиона американци загубиха домовете си в рецесията; безработицата нарасна с над 8 милиона. Тъй като домакинствата изплащаха дълговете си, потреблението бе съсипано. Необходими бяха 10 г., за да може уравновесяващият икономически стимул да върне здравето на американската икономика. Много европейски икономики още страдат от слабото съвкупно търсене. Фискалната и монетарната политика биха могли да направят повече неща и по-бързо, за да се стигне до възстановяването. Те бяха спъвани от по-скоро неуместни опасения за държавния дълг и инфлацията. Фактът, че този провал не е по-широко признат, не вещае нищо добро за отговора следващия път.
Стагнацията неизбежно подхрани популизма. И след като се търсят жертвени агнета и опростенчески начини за наказанието им, популизмът направи по-трудно решаването на реалните дългосрочни проблеми, които кризата показа. Сред тях изпъкват три: жилищата, офшорните доларови финанси и еврото.
Точната форма на следващата финансова криза не е ясна - иначе със сигурност би била избегната. Но така или иначе вероятно ще включва имотите. Правителствата от богатия свят никога не са съгласували правилно желанието да стимулират жилищната собственост с необходимостта да се избегне опасен бум в жилищните кредити, както в средата на миналото десетилетие. Нежеланието да се направи това в Америка означава, че данъкоплатецът гарантира 70% от всички нови ипотечни заеми. Навсякъде регулациите насърчават банките да заемат срещу имоти, вместо да дават заеми на бизнеса. Рискът ще бъде намален само когато политиците прегърнат фундаментални реформи като намаляването на заемите от домакинствата чрез ипотеки за споделяне на риска или постоянни ограничения върху съотношението заем-стойност. В САЩ данъкоплатците трябва да стоят далеч от скапания бизнес на гарантиран ипотечен дълг. За съжаление популистите едва ли ще се изправят срещу собствениците на жилища.
Следва доларът. Кризата премина границите на САЩ, защото европейските банки свършиха доларите, които им бяха нужни за изплащане на деноминираните в долари техни заеми. Фед изигра ролята на кредитор от последна инстанция за света, предлагайки на чужденците $1 трилион ликвидност. Оттогава офшорните доларови дългове приблизително се удвоиха. При следващата криза е малко вероятно американската политическа система да остави Фед да действа като заслон на тази обширна система дори след като Доналд Тръмп напусне Белия дом. Намирането на начини да се направят безопасни офшорните доларови финанси, например събиране в пул на доларовите резерви сред нововъзникващите пазари, разчита на международно сътрудничество от вида, който излиза от мода.
Възходът на национализма освен всичко останало пречи на Европа да реши структурните проблеми на еврото. Кризата показа как са преплетени банките и правителството на една страна: държавата се мъчи да заема достатъчно, за да подкрепя банките, които обаче са дърпани надолу от падащата цена на правителствения дълг. Тази „съдбовна примка" в общи линии остава непокътната. Докато Европа не сподели повече рискове през националните граници - независимо дали чрез финансовите пазари, гаранциите за депозитите или фискалната политика, бъдещето на единната валута ще остане съмнително. Един хаотичен колапс на еврото ще направи кризата от 2008 г. да изглежда като пикник.
Политиците направиха по-безопасна икономиката, но все още имат доста уроци да учат. А разломната геополитика прави още по-трудни за овладяване глобализираните финанси. Десетилетие след срива на „Леман" във финансите има тревожно много неща за оправяне.
