„България има нужда от възпитание на всички - от родителите до децата! - вълнува се професор Балкански. - На кого ли от важните институции не изпратих книжката ни за дейността на фондация „Миню Балкански“, за Националния институт по образованието в родното ми село Оряховица. И никой не откликна... Акълът ми не го побира!...“
На прага на неговите 98 години, които ще навърши през юли, умът на професор Минко Балкански е все така бистър, чете книги без очила. Преди около 2 години обаче е преценил, че няма повече да пътува до България. Живее в имението си Фурш във Франция, а управлението на създадената от него фондация „Миню Балкански“ е поверил на своя син Ален.
Мащабите на просветителската му дейност в Родината са толкова големи, че неслучайно го наричат „най-големият благодетел на образованието в България“.
В едно почти запустяло преди години село - Оряховица, Старозагорско, създадената от проф. Минко Балкански фондация „Миню Балкански“, с името на неговия баща, е като държава в държавата.
В огромен квадрат, затворен между 4 улици, се изгражда цял кампус от сгради за учебни занятия и живеене. Който е прекрачил прага на внушителния учебен център, споделя, че все едно е в Европа. Всичко в него - от залите за занятия до общежитията и местата за отдих и красивия парк, е направено по най-добрите образци на Стария континент и Америка.
А школите са атрактивни за ученолюбивите деца – по комбинаторна, забавна и крипто математика, теоретична и забавна физика, астрономия, френски и английски език, по музикална култура и изкуства...
В тях преподават доброволци - специалисти от България и света. Традиция е млади хора, учили в този център и завършили висше училище във Франция, да работят през лятото като учители доброволци в този център.
Всяка година на летните школи се записват стотици деца. „Ние създаваме дух, желание за знание, помагаме на децата да намерят своето място и път в живота. И най-забележителното е, че всички преподаватели в нашите школи са доброволци! Да дадеш е най-голямото щастие!“, казва той.
Никога няма да му дадеш годините – на 97 е все така енергичен и борбен, пали се, говори с вдъхновение, а очите му светят.
Роден е в старозагорското село Оряховица на 24 юли 1927 г. Баща му Миню е искал да учи, но не е могъл. Бил е много предприемчив, с буден ум и влюбен в образованието. Прави в Оряховица голям универсален магазин, подобен на мол, и въпреки заетостта не минава ден без да чете книга.
Той съзнава, че не може да даде образование на сина си и когато Минко е на 5 години и половина, го праща в София при учителка - да живее при нея и тя да го обучава. Първо установяват, че е музикален, Миню му купува цигулка и той ходи на уроци. На училище Минко така се влюбва в ученето, че когато дойде лятото, плаче какво ще прави на село без занятията.
В гимназията взема по 2 класа за година и на 15 вече е студент в Софийския университет. Мечтае да учи в университета „Екол нормал сюпериор“ в Париж, където е преподавал неговият любим учен Луи Пастьор. На 16 години Минко успява да замине за Франция - сам, в онези времена, когато не е имало никаква връзка с Родината...
Учи в „Екол Национал де Хими“ в Бордо и след дипломирането си като инженер заминава за Париж. В лабораторията по електрохимия на Сорбоната защитава докторантура през 1954 г. Назначен е в Центъра за научни изследвания.
Същата година работи и в „Макс Планк Институт“ в Берлин, където прави научни изследвания в областта на полупроводниците. Заради успехите си е приет в легендарния Масачузетски технологичен институт (MIT) в Кеймбридж, където се свързва с най-видните учени в областта на физиката на твърдото тяло.
Прочети още
От 1955 г. е член на лабораторията „Екол Нормал Сюпериор“. На 28 години вече е професор в университета “Пиер и Мария Кюри”, доктор на лабораторията по физика на твърдото тяло и професор в Калифорнийския университет “Ървайн”, където е с титлата „Заслужил професор“.
Автор е на 28 книги и 600 научни публикации, партньор е и организатор на сътрудничество с научни групи във Франция, Германия, Сащ, Япония, Индия, Китай, Полша.
През 1992 г., по настояване на Симеон Ангелов, посланик на България в Париж, обявеният за невъзвращенец от комунистическия режим проф. Балкански за пръв път се връща в родината си след десетки години изгнание. Удостоен е с титлата „Почетен доктор“ на Софийския университет.
„Никога няма да забравя как след речта ми по този повод студентите се въодушевиха, ръкопляскаха ми, очите им светеха. Това ме грабна“, споделя професорът.
Година по-късно създава Висш институт за развитие на културата, науката и технологиите в България, който организира научни симпозиуми и конкурси за български ученици, за да следват в престижни френски университети.
Идеята за създаването на Национален институт по образованието в родното му село Оряховица се ражда спонтанно, когато след връщането му от България на Бъдни вечер се събира цялото му семейство.
Той им говори въодушевен, а големият му син Ален, движен от синовен дълг да продължи делото на баща си, вади лист хартия. Синът директно пише какви средства ще са нужни, за да се откупят някои сгради в селото, да се реновират и да се поддържа образователният център. Проф. Балкански иска да откупи сградите на училището и ритуалната зала, които са в окаяно състояние. Общинарите от Стара Загора обаче решават единодушно да ги дарят на фондация „Миню Балкански“.
Със средства на фондацията ги реконструират, засаждат нови дръвчета, правят парк и обзавеждат общежитие за учениците. Реновират и изоставената бивша селска фурна, която е и баня, и създават Клуб на младежта и науката. Оборудват зали с техника за общо 12-те летни школи за ученици.
Възстановяват и бившия пионерски дом в Нова Загора. Днес красивата Розова къща е културен център. Проф. Балкански реконструира и бащината си къща и създава музей с експонати, типични за региона.
Топла връзка свързва 3 поколения Балкански в родова приемственост. Бащата Миню Балкански всяка вечер, в продължение на 19 години, взема лист хартия и пише писмо на своя син Минко.
„Пазя всичките писма, общо са нас 3000, мои и негови - казва проф. Балкански. - Тогава те бяха истинската храна за мен, морална и интелектуална. Тази много силна любов сега по подобен начин я има с големия ми син Ален.
Той отиде много по-напред в науката и в приложенията от мен, днес управлява фондация „Миню Балкански“.
Професорът вярва, че в България има изключително много талантливи млади хора. Всяка година организира конкурс „Минко Балкански“, като фондацията финансира изцяло обучението на победителите във Франция, до докторантура.
Десетки негови талантливи избраници са учили в най-престижните френски училища. Някои остават във Франция, други се връщат в България и подпомагат обучението на следващите поколения.
Имението Фурш във Франция, което двамата със съпругата му, французойката Нели, вдигат буквално от руините на изоставени сгради отпреди войната, и днес е средище за талантливите му последователи.
„Създадохме една къща с дух“, споделя професорът. Нели завършва Лувъра, докторант е по археология и двамата си пасват по вкуса и желанието да правят хубави неща. Преди 2 години обаче неговата спътница си отива, а Минко все още тъгува по нея.
Дълги години в имението Фурш кипи живот. Едни сътрудници идват при професора да си четат докторските работи, а други... секат дървета и облагородяват парка. И днес Фурш събира талантливите ученици на професора - българи и чужденци.
„Нашите ученици стават професори, научни дейци, но са постоянно с нас. С тях създадохме училищата в България. Имаме над 100 лауреата на конкурса „Минко Балкански“, много от тях днес са надминали мен, учителя си, и са станали големи, големи хора.
А има ли по-голяма радост за учителя от това, учениците му да го надминат?“, споделя с гордост той.
„Професорът вече няма да пътува до България - съобщава с тревога по телефона Надежда Хаджийски на приятелката си Владина Цекова, телевизионен сценарист и продуцент. - Елате и направете филм за него, да остане делото му за поколенията!“ В една телевизшя отказват на Владина Цекова под претекст, че предстоят поредните избори и нямали свободен екип.
Тя решава сама да снима проф. Балкански. „45-минутният филм „Моето име е Минко“ е правен на мускули“, каза тя на премиерата в София на 5 февруари, пред препълнената зала в Художествената галерия Credo Bonum.
„Казах на проф. Балкански, че правим този филм като дарение, тъй като е за най-големия дарител на България“, сподели авторката.
След Париж, Лондон, Стара Загора, Нова Загора и София филмът предстои да се покаже в много училища и университети, в десетки градове в България, както и в Прага, Виена, Рим, Берлин, Мадрид, Хамбург...
„Филмът ще прелети Океана и ще го покажем в САЩ и Канада. Разчитам на родолюбивите читатели на BG VOICE да помагат с каквото могат, всички заедно да почетем този велик човек, който години наред дарява най-ценното - образование за децата на България“, каза Владина Цекова.
