Светла Йорданова

Известната актриса Яна Маринова дължи амбицията и спортния си хъс на факта, че е завършила спортното училище на „Славия". Дълги години тренира лека атлетика, а преди това е била гимнастичка в залата на Нешка Робева, където се научава на желязна дисциплина. Завършва висшето си образование в УНСС, а в момента следва второ висше - театър в НБУ. Яна стартира кариерата си в киното като каскадьорка и участва в редица български и чужди продукции. Екранната й харизма не остава незабелязана от режисьорите и тя получава предложения и за главни роли. Сред най-известните й превъплъщения са тези в сериалите „Хотел „България", „Фамилията", „Стъклен дом", „Забранена любов" и „Връзки", както и в игралните филми „Живи легенди", „11 А" и „Лабиринти на любовта". В известните риалити формати „Сървайвър" и „И аз го мога" красавицата доказа, че не е загубила спортната си форма и неслучайно е сред най-харесваните актриси. От дълги години е сериозно обвързана с Тихомир Винчев, който също е участвал като каскадьор в много холивудски продукции.

Яна, как отпразнува Великден и какво си пожела?

- Посрещнах Великден, както е традицията - с козунак и боядисани яйца. Баба много ми помогна с трапезата, на която присъстваха характерните за този празник неща. Пожелах си здраве за хората, които обичам, и за себе си, а също така да сме щастливи и да следваме мечтите си. Пожелавам го и на всички!

На 25 април предстои премиерата на първия ти моноспектакъл „Глас" в Нов театър-НДК. Какво послание отправя към хората тази постановка?

- Сюжетът разказва за дубльорката на Мария Калас - Виктория Глас, останала в сянката на великата оперна прима. Но въпросите, които задава пиесата, са общовалидни: какво е да жадуваш чуждия живот, успеха на тези, на които се възхищаваш, и същевременно никога да не го получиш? Виктория Глас, обсебена от Калас, е принудена да се крие безмълвна в тъмнината зад кулисите. Никой не трябва да чува гласа й. Измамена от тези, в които е вярвала и обичала, тя губи най-хубавите си години. Май доста хора са се сблъсквали със същото. И тогава как се започва наново? Лесно ли загърбваме мечтите си? Осъзнаваме ли кога започват да ни разрушават? Как побеждаваме илюзиите, какви трябва да бъдем? Нашият отговор е: като им се надсмеем! Да успеем да се присмеем на своите грешки и смеейки се, да ги забравим. За да си спомним колко хубаво е отново да обичаме себе си и да изиграем главна роля в собствения си живот! Именно за тези неща говори авторката на „Глас" Елена Алексиева.

А ти самата успяваш ли да се надсмееш над грешките си и да победиш страховете си?

- Това е нещо, което интуитивно усещах и правех още от малка. В трудни моменти, когато не знаех какво да направя, се спирах, поглеждах се отстрани и започвах да се смея над себе си, над това как драматизирам живота си, когато по света има хора, които умират от глад и губят най-близките си хора. Точно затова тази роля е предизвикателство за мен, защото Яна винаги успява да се надсмее над себе си, докато Виктория Глас трябва да извърви дълъг път до решението да бъде свободна. Тя чак в средата на живота си открива за света неща, които Яна открива още на 15 години. Много често не можем да намерим смисъл да продължим напред, защото затваряме кръгозора си и ограничаваме възможностите си за избор до това, което е най-близо до очите ни, и така в един момент неизменно затъваме. Харесвам тази роля и заради шанса да измина този път отново. Да се отърся от собствените си илюзии. А и да споделя как се случва това и на други хора, които искат, но още не смеят да започнат битката със страховете си.

Как протекоха репетициите за този спектакъл?

- Благодарна съм на режисьорката Лъчезара Паскалева за всичко! От сърце! Паснахме си от самото начало, а за няколко месеца между нас се роди и приятелство. Лъчезара се отнесе с голяма любов и отговорност към текста и работата си с мен. Към всеки един детайл. Това ме зарази. Доверих й се с лекота, усетих някой подобен на мен насреща и се хвърлих с всички сили да й докажа, че си заслужава да минем през всички стени, с които ще се сблъскаме. И най-важното - останахме сигурни, че има какво да кажем.

Какво ти донесе признанието и наградата „Най-добра актриса в главна женска роля" за филма „11 А" от престижния кино фестивал „Културни мостове" в Русия?

- Донесе ми радост. Това за мен беше един радостен миг, в който се почувствах смислена и усетих, че може би нещо наистина съм успяла да направя. Но тази награда е за целия страхотен екип! Без тях нямаше да я получа. Наградите по принцип не са нещо, за което мечтая, по-скоро си мечтая за роли, които ме удовлетворяват и с които да мога да допринеса нещо, да открия отговори за себе си и за други хора. В „11 А" моята героиня преследваше мечтите си и искаше така да даде пример на учениците си. В сериалите героините ми са малко по-различни. Във „Фамилията" например Лора Арнаудова се опитваше да бъде достойна, но животът я беше победил и тя беше манипулативна, интровертна, депресивна, бореща се със зъби и нокти за свободата си.

На теб налага ли ти се е да се бориш със зъби и нокти за мечтите ти, или успяваш да ги постигаш с лекота?

- Независимо че отстрани може би изглежда, че правя нещата с лекота, истината е, че както при повечето хора всичко ми коства много труд, усилия, безсънни нощи, болка, преодоляване, борба за надежда и за това да намериш смисъла. Аз обаче не се оставям на тези емоции и предпочитам да ги победя, да не им позволя да ме надвият.

Какво успя да те разсмее истински в последно време?

- Честно казано, за разсмиването ми е трудно да се сетя, защото в този век на комуникации и интермедии има толкова много смешни истории и клипчета в интернет, които в един момент стават толкова еднакви, че не успяват да ме разсмеят. Но последно страхотно се забавлявах с филма на Мерил Стрийп „Флоранс", където тя е в ролята на певица, която не може да пее, за разлика от моята героиня Виктория в „Глас", която е талантлива певица, но остава в сянка. Смях се от сърце на този филм, имаше много хумор, сарказъм и самоирония в него не в лицето на Мерил, а на Хю Грант. Изумително е колко смешни могат да бъдат гениалните неща.

А какво те разплака?

- Същият филм. Докосна ме искреността на мечтата й. И за съжаление като всички нормални хора и мен ме разплакаха атентатите. Това, което се случи в Стокхолм и в Санкт Петербург, а и не само там, просто ме съсипва. Кара ме да се будя нощем и да се замислям колко важно е да бъдем мислещи хора и да се развиваме като личности, за да разбираме разликата между добро и зло. Едно дете, възпитано в среда на наглост, безочие, няма как да разбере тази разлика. Безпомощен си, като виждаш, че се случват такива неща, затова се старая поне около себе си да се опитвам да оправям лошите неща. Това ми коства много болка, защото често така ставаш скучен, защото хората искат повече да се забавляват и не им се занимава да са отговорни. Опитвам се да намеря баланс между това да се смея и да плача.

Силвия Лулчева сподели с чувство за хумор, че Асен Блатечки като режисьор е по-строг и от Нешка Робева. Ти също играеш под негова режисура в „Смях в залата". Така ли е наистина?

- Явно всички си имаме различна терминология за качествата на Асен. Моето определение е, че е като мощен двигател на спортна кола. Постоянно дава газ. И това неминуемо се отразява на всички. Зарежда ни. Толерантен е към колегите си, които режисира. Той до такава степен знае какво иска, как и с какви методи то да бъде постигнато, че не се налага дисциплината при него да е желязна. Асен знае при кого да действа с по-кадифена ръкавица, при кого не. При мен е наясно, че не се плаша лесно, затова е по-директен. Казва ми: Трябва да си като машина, да не повтарям два пъти. Неговите представления работят като перфектно смазан часовников механизъм.

Кой е колегата ти, с когото се шегувате и забавлявате най-много заедно?

- Много се забавляваме с Васил Банов. Той е серт човек, а хуморът му е тънък и прецизен. Често хапещ. Друг колега с брилянтно чувство за хумор е Жоро Кадурин, но с Васил вярвам, че имаме едно топло приятелство дори той да не го иска. (Смее се.) Когато имах премиера на „11-А", той дойде да ме поздрави и ми подаде един пакет с думите: Заповядай, знам, че това ти е по-важно от цветя. Вътре имаше... сармички с кисело зеле, които Васил знае, че много обичам. Искаше ми се да ги изям още в киносалона, но моята приятелка ги измъкна от ръцете ми и ги прибра за после. Невероятни бяха. (Смее се.)

Ти си красива жена. Кой е най-хубавият комплимент, който си получавала?

- Най-хубаво е, когато идват хора при мен и ми казват: Страхотен път си извървяла, в началото бе по-неуверена, а сега има голяма разлика. Приятно ми става, когато ми кажат: Браво, развиваш се, радвам се за теб! Дори като ми отправят критика, това също ме радва. Когато говоря с мой близък за някое мое участие във филм, му казвам: Давай първо критиките! Вярвам, че човек постига най-много, като излезе от зоната си на комфорт и за мен критиката, особено от хора авторитети, е ценна, тя е като солта на живота.

Случвало ли ти се е мъжете да не правят разлика между теб и някоя от екранните ти героини?

- Често ми прави впечатление, че мъжете си мислят, че аз съм Ясмина от „Връзки" и си въобразяват, че си мисля само за мъже и за типично женски интриги и след като се запознаят с мен, обикновено се сблъскват със собственото си разочарование. Качествените и умни мъже бързо преодоляват това заблуждение.

Ти не обичаш да говориш за личния си живот, но би ли споделила каква е твоята рецепта за щастие в любовта?

- Постоянно да развиваш себе си и личностните си качества, за да можеш да се познаваш, защото единствено ако се познаваш, можеш да познаеш истинската любов. Само ако се познаваш, можеш да се коригираш и да се научиш как да се обичаш, а след това да си позволиш да обичаш и някой друг.

Един от най-новите ти филми се казва „Лабиринти на любовта". Защо според теб се губим толкова често сред тези лабиринти?

- Заради илюзията. Защото любовта много често е проекция на това, което си представяме, че е, а като отмине химията, отсрещният човек може да не е това, което сме си въобразявали. Чувствата често се оказват илюзорни. Може да звучи сухарско, но е прекрасно да се отдадеш на рационални чувства, защото точно те са истинските чувства на сърцето, а другото са разпилени емоции, които могат да бъдат провокирани от всеки втори манипулатор. Мислещите хора знаят, че любовта се усеща едновременно с ума и сърцето. Отговорна работа е любовта и наистина се усеща както с разума, така и със сърцето.

В този филм ти говориш на руски. Трудно ли ти беше да го овладееш толкова добре?

- Това ми беше най-голямото предизвикателство, защото за първи път играя на руски. Може би дори наблегнах повече на руския, отколкото на ролята, но Владо Щерянов, който е режисьор на филма, е великодушен и ще ми прости. (Смее се.) В „Лабиринти на любовта" играем заедно с Ралица Паскалева, която прави прекрасна роля, както и с Боряна Братоева и Александра Маринова, която е световен шампион по киокушин за 2003 г. и изпълнява ролята на моя дъщеря. Искам, но няма как да изброя всички.

В реалния живот имаш син. На какво би искала да го научиш?

- Да е смел, да отстоява позицията си, да може да каже - харесвам това, не харесвам това. Да може да го заявява свободно, без да се страхува от последствията и от това, че няма да бъде харесван от някого. Като заявиш свободно позицията си, винаги има болка, случва се дори да губиш хора, които си обичал, защото те се отказват от теб, не че са лоши, но не могат да издържат на твоето темпо и просто трябва да ги оставиш назад. И най-важното, на което искам да го науча, е, че не можеш да обвиняваш другите за това, че са те излъгали, а винаги трябва да проверяваш информацията поне от два източника и да мислиш логично. Уча го също да не се съобразява с резултата, защото по-важен е пътят, а резултатът идва, като му дойде времето.

Над какво работиш в момента?

- Вече записах магистратура - театър в НБУ. Моноспектакълът „Глас" е продукт именно на университета. Благодарна съм, че работя с преподаватели като Цветана Манева, Снежина Петрова, Възкресия Вихърова и др. за изключително ценната им подкрепа. Това е нова среда за мен, където общувам с хора, които са много талантливи и ме зареждат.

Какъв преподавател е Цветана Манева?

- Цветана Манева е необикновен човек. От тези, дето, като ги срещнеш веднъж, оставят за цял живот отпечатък в характера ти. Иска ти се да й подражаваш, да бъдеш като нея. Безценно качество за един преподавател!