Ники Павлов
Диана Иванова
С романа на Ники Павлов „Българският лекар" и самата нея се срещам за първи път през април в Дрезден по време на Международния късометражен филмов фестивал. След тази среща следват още няколко в Берлин и Бон. Бащите ни са родени в един и същи месец, в една и съща година, 1930-а, в Северозападна България. Вероятно това е една от причините романът да ми въздейства толкова силно. Но има и друго. Бащата на Ники - доктор Павлов (в романа доктор Николов) става психиатър, работи първо в ГДР, където се ражда самата тя, после в Западна Германия. Романът е както родова история, така и движение из празните полета на една ненаписана сравнителна история на европейската психиатрия. В този смисъл той по нов начин подрежда представите ни за света, в който сме отрасли, с неговите идеи за здраве, тяло и дух. Именно днес, в травмираното ни настояще, романът може да се чете както през важните си психиатрични отклонения и описания (на живота в медицинските заведения в онази Германия от 50-те години, която току-що е изоставила ужасяващите методи на евтаназия и физическо ликвидиране на психически болните хора, и на България от онова време - прегърнала съветската материалистическа школа на Тодор Павлов, фиксирана в тялото, отхвърлила Фройд), така и като роман за възможността да има оздравяване, независимо от травмата и въпреки невъзможния триумф.
Винаги подчертавате, че това е автобиографична книга за баща ви и вашето семейство?
- Да, по-точно казано - това е автобиографично вдъхновен роман за моя баща.
Как се стигна до самото автобиографично писане - какво ви тласна към него?
- Отношенията между мен и баща ми не бяха лесни. Всъщност - израснала съм, изпитвайки страх от него. Той често се разгневяваше, нямаше много време за мен. Когато беше малко над 70 години, постъпи в дом за възрастни. Смъртта му наближаваше и тогава осъзнах, че трябва да се заема с тази тема. Сюжетът сам ме намери. Тогава започнах да пиша - това е историята на моя баща, но същевременно и моята лична история.
Предполагам, познавате книгата на Сибиле Левичаров „Апостолов", където авторката - като вас с баща българин - се опитва да направи равносметка и да разбере своя родител. Какво според вас е различното във вашия начин на работа и писане?
- Струва ми се, че аз избирам друг подход. По мое мнение, което, разбира се, е субективно, той съвсем еднозначно е подчинен на любовта. В моя роман няма разчистване на сметки и студенина. Напротив. Това е моят начин на работа и той е важен за мен, защото се надявам чрез него много хора да могат да открият себе си в романа и той да им помогне да достигнат до своите прозрения. Защото всички ние имаме родители. Те също имат своите родители - и всички те ни дават една раница, с която да вървим през живота. В най-добрия случай можем да спрем и да погледнем какво има вътре. Струва ми се, че моята книга помага именно при екзистенциалните спирания и оглеждания. Поне такава обратна връзка получавам. Като цяло в книгата има доста неприятни моменти, които са ми се случили, но въпреки това тя е много сърдечна и топла книга...
Казвате, че сте започнали да пишете, когато краят на баща ви е наближил - и самото писане е било възможно заради смъртта. Какво освободи смъртта във вас?
- Да, когато баща ми лежеше в дома за възрастни, той бе неспособен да се движи - и тази гледка ми даде силен тласък да седна зад белия лист. Преди това бях скицирала книгата и бях казала на баща ми, че започвам да пиша, а той, който тогава все още можеше да говори, ми каза - „продължавай". А колкото по-неподвижен ставаше и колкото по-малко власт имаше над моя живот, толкова по-свободна ставах. Колкото и тъжно да беше, че той си отива (все пак той напусна този свят изключително рано), това ми даде сила да пиша максимално радикално и честно. Разбира се, и с майка ми, която е още жива, също трябваше да говоря. И мисля, че успях да се справя - разговорът ни мина доста добре.
Моето усещане, четейки романа, е, че вие се опитвате да установите близост с баща ви, тъй като преди това нея никога не я е имало. Така ли беше за вас в действителност?
- Карате ме да се замисля... Чрез работата, писането и разказите как е минал животът на моя баща наистина установих близост с него. Но целта беше по-скоро да получа яснота -да намеря отговор за себе си защо всичко е било така, както е било, защо баща ми не е могъл да бъде друг... Разбрах, че той се е опитвал да прави винаги правилното, най-доброто, на което е бил способен. Неговите действия са продукт на неговото възпитание, на неговото детство. Не е могъл другояче. Осъзнавайки това, почувствах облекчение. Намерих помирение. Баща ми не е постъпвал по определен начин, защото е лош, а защото просто не е познавал друг начин. В някаква степен това се отнася и до всички нас.
Зададох ви този въпрос, защото често наблюдавам как хора, които в детството не са изпитвали близост към родителите си, по-късно като възрастни искат да преживеят това усещане. Но често с разочарование те установяват, че детството е минало и нищо в него не може да се промени. Самото търсене обаче води до близост със самия себе си или, както вие казвате, до яснота. В този смисъл какво открихте за себе си, какво промени у вас процесът на писане на романа?
- Романът ми помогна да изпитам сравнително голяма вътрешна свобода спрямо тези събития от миналото. След смъртта на баща ми писането беше моят траур. Почти не ходя на гроба му, майка ми от време навреме казва: „Трябва да отидем, да почистим." И тогава я придружавам, но лично аз не изпитвам подобна потребност - всичко е в тази книга.
Като дете често сте идвали в България, описвате го в книгата си - Черно море, Лом, Пловдив, София... Посещавате ли и днес България?
- Не. Трябва да си призная, че отдавна не съм била, но леля ми живее в Пловдив, а също така и моята братовчедка заедно със семейството си е в България. Сега, като говорим, и на мен ми се приисква да ги посетя.
Това, което романът описва много плътно, извън личната история, е ситуацията в психиатрията от 50-те години на миналия век - в България, в ГДР, в Западна Германия... Българският лекар - доктор Николов - е млад специалист, който заминава за ГДР заедно с лекари от други социалистически страни заради дефицита на персонал в източногерманските психиатрични заведения. Все пак по онова време много лекари вече са избягали в Западна Германия. И така романът ви запълва една празнина в познанията ни за онова време. Като дете израствате в работната атмосфера на психиатрията. Как възприемахте това? Какви спомени са ви останали?
- До 13-годишна възраст, преди да избягаме в Западна Германия, живеехме в Нордхаузен в ГДР. С майка ми понякога посещавахме баща ми в клиниката. Беше малко зловещо - болните бяха често в градината, разсаждаха цветя. Майка ми често носеше спално бельо за пране, което там се изсушаваше и гладеше. Вкъщи беше трудно, живеехме в малко жилище. В клиниката винаги много учтиво я поздравяваха с „Госпожо доктор", а на мен всички ми се радваха... И макар че малко се плашех от обстановката, възприемах всичко някак естествено. Баща ми беше много уважаван, много обичан и от пациенти, и от колеги. В клиниката се приближаваше към нас с бялата си престилка в добро настроение, спокоен. Съвсем друг човек! Вкъщи беше уморен, без настроение и аз нямах право да му преча. В действителност не можех да си обясня този контраст между двата образа на баща ми и с голямо удоволствие ходех в клиниката, защото там татко беше друг. Говоря за клиниката в ГДР. Там по Коледа винаги имаше някакво театрално представление, където ние, децата, представяхме сценка пред персонала - например „Снежанка"... Аз също участвах, играех едно джудже. Това са спомени, много приятни, от детството ми. След бягството от ГДР първо попаднахме в Баден-Вюртемберг. За баща ми беше много лесно да си намери работа, имаше много свободни места. Отидохме на юг, където вече бяха отишли други семейни приятели. Там баща ми, атеистът, попадна в клиника, която се управляваше от сестрите на един католически манастир. Но много му харесаха и мястото, и условията. Сестрите ни предложиха жилище в самата клиника. Ние нямахме нищо, минахме границата с един „Вартбург" и няколко куфара, сякаш отивахме на почивка, за да не правим впечатление. Беше едно напълно ново начало. Жилището в клиниката беше частично мебелирано - сестрите го бяха подготвили, без наем - подарък, така да се каже. Но да се живее в клиника за психично болни беше наистина особено - отваряш входната врата и виждаш срещу себе си поклащащи се образи. Хора, които са в депресия и искат да говорят. Или пък са апатични заради лекарствата. Но това бе опит, от който и до днес черпя сили; и антагонизмът нормалност-лудост не го преживявам особено силно.
Казахте „баща ми, атеистът", но все пак в какво вярваше баща ви?
- Той беше атеист в знак на протест срещу своя баща. Моят дядо мразеше комунистите и обичаше царя. Баща ми, роден през 1930 г., вярваше в комунизма. Той става член на комунистическата партия и поема някаква функция в нея. После заминава за ГДР и се запознава с майка ми, която е абсолютна антикомунистка. Те често спореха на политически теми. През годините заради трудностите, които срещна баща ми като чужденец в ГДР, след като не искаше да членува в Германската единна социалистическа партия (ГЕСП) и не желаеше да стане гражданин на ГДР, му взеха пациентите и дори не искаха да му признаят дипломата. Затова той стана антикомунист и се реши на бягство с майка ми на Запад - нещо, което само няколко години по-рано изглеждаше немислимо. Държавата го принуди. И заради всичко това изпадна в депресия. Но въпреки промяната във възгледите си той си остана атеист.
В книгата ви има една интересна история, когато офицер от ЩАЗИ пристига при баща ви в клиниката, за да се лекува тайно от депресия. Тогава той се опитва дори да го вербува. Реална ли е тази история?
- Да, хората от ЩАЗИ също са хора - иначе казано, също страдат от депресии и всякакви възможни болести. Разбира се, когато работиш за тайните служби, трябва да си психически здрав, иначе не ставаш. Затова този офицер идва в клиниката, като официалната му причина е разговор с директора, а тайно отива при българския лекар - баща ми, за да се лекува. Стига се до особена ситуация - офицерът моли баща ми в рамките на лечението да говорят и на други теми, като например за отношението на колегата Х към Пражката пролет и т.н. - предвид служебните му задължения да събира информация за сигурността на държавата. И тогава баща ми му отговаря: „Моето задължение е да ви излекувам. Ни повече, ни по-малко." Малко опасна ситуация. Но офицерът от ЩАЗИ има нужда от българския лекар и затова деликатната тема повече никога не е повдигана. Важна подробност е, че въпросният офицер заема такава позиция, която му позволява да прецени дали някой е благонадежден или не - и съответно дали може да му бъде разрешено да пътува, например през Югославия. Така той всяка година потвърждава, че доктор Павлов е благонадежден. Но ситуацията се обръща през 1970 г., когато моето семейство не се връща в ГДР, а остава на Запад.
Интересно е как баща ви не променя научните си възгледи и убеждения - той до края не приема Фройд, когото социалистическата медицина отрича. Освен това не вярва ,че разговорът, психотерапията могат да лекуват.
- Това си остава загадка и за мен. Така и не мога да разбера как баща ми, невролог и психиатър, излекувал и помогнал на толкова много хора, не успя да намери лек за себе си и отричаше психотерапията. Баща ми често разговаряше с пациентите си и тези разговори бяха важни, имаха ефект. Самият той, с депресията и алкохолизма си, а по-късно и със зависимостта си от лекарства, можеше да използва психоанализата, за да си помогне.
Като дете той е страдал от детски паралич, заради което левият му крак остава по-къс. И той цял живот накуцваше и ходеше с бастун. Но тази история той никога не я анализира. Дядо ми, неговият баща, е отказвал да приеме този недъг и непрекъснато е правел опити да го подложи на разни операции, за да ходи "нормално" - нещо, което така и не се случва. Мисля си, че баща ми цял живот е бил дълбоко обиден, че неговият родител не го е приемал като "нормален". И може би именно заради това е станал психиатър, за да помага на другите, които преживяват подобно страдание. Той наистина помагаше на много хора. Но на самия себе си не успя. Това е трагедията на неговия живот. Около него имаше колеги, които експериментираха с Фройд и с психоанализата, макар че подобни текстове бяха официално забранени. Баща ми имаше добър приятел - директор на клиника в Анхалт, малко градче в Саксония, който правеше много „психоаналитични неща под масата", тоест, без да си навлече гнева на държавата. И този приятел си говореше много с баща ми, който обаче напълно отричаше Фройд и се опитваше да се лекува с лишаване от сън - в продължение на десет дни например. И колкото и да е странно, това му помагаше. Спомням си как отивах преди училище да закуся в кухнята и го заварвах със страшни торбички под очите... Това си беше истински шок. Но той прилагаше и такъв начин на лечение - автогенен тренинг, освен медикаментите естествено. А този метод, ориентиран към тялото, най-вероятно бе свързан с отношението към собствената му физика... Това е моя интерпретация, разбира се.
Как майка ви възприемаше живота си с него? Тя се омъжва против волята на своята майка, която открито не харесва баща ви. А както вече разбрахме, той е имал и по-къс ляв крак.
- Първите десет години всичко е наред. Те се обичат и са щастливи. Когато започват кризите с алкохола и депресиите, на майка ми й е трудно, но го приема. А за неговото увреждане мисля, че никога не са говорили - това бе нещо като тема табу. Веднъж, описвам тази случка в книгата, баща ми влезе в моята стая, вонящ на алкохол. Стана ми много неприятно, а той започна да се извинява, че той е само в тежест, че никога не е танцувал с мен... Но това с танците никога не е стояло като проблем?! На мен ми се искаше други неща да са наред.
Вие обаче тръгвате по пътя на терапията - може би като протест срещу баща ви?
- Бях някъде на около 25 години, когато започнах да ходя на психотерапия. В началото не казах нищо на нашите, а чак след две години, когато вече се почувствах достатъчно силна. Майка ми и баща ми бяха шокирани. Всъщност ние никога не стигнахме до истински дълбок разговор за нас самите. Изпитвах смъртен страх от подобна възможност. Най-често си говорехме през майка ми. Но в някакъв момент родителите ми приеха факта с психотерапията.
Как реагират българските ви читатели? Вече сте имала доста четения в Германия специално пред българска публика?
- Правила съм 3-4 четения предимно за български общности. Тогава чета основно от българската част на книгата. Най-често те се учудват как аз, която съм израснала в Източна и Западна Германия и само през ваканциите съм била в България, успявам така добре и истински да опиша ситуацията. Например - началото на 60-те години в София, когато аз дори не съм била родена още, но пиша всичко по разказите на моите родители, баба и дядо. Разглеждала съм много фотографии. Баща ми е работил известно време в София, където майка ми го придружава и живее с него. Тя учи български. А през уикендите двамата пътуват до Лом при неговите родители.
Явно съм успяла да предам тази атмосфера. Получавам предимно положителни реакции. Самата аз винаги се учудвам колко развълнувани си тръгват хората след четенето ми, независимо кой пасаж съм избрала... Вероятно всеки успява да се потопи в сюжета, защото всеки има родители, а и те имат своите родители и т.н.
Но бих искала да се върна още веднъж към темата за майка ми и България... В началото двамата живеят в една стая в жилището на приятел. След това се преместват в малък апартамент, но доста беден - с мишки, без хладилник. Всеки уикенд пътуват с колата на баща ми до Лом, което си е доста път. После се връщат в София, натоварени с храна, сготвена от баба ми. През уикендите баща ми лекува болните в Лом - хората чакат на дълги опашки пред дома му, за да ги прегледа, и така припечелва допълнително. Но като цяло нямат много пари. Когато майка ми забременява, баща ми я закарва в Лом за по-сигурно и по-спокойно. Но на нея там й доскучава и така за Коледа на 1963 г. тя се прибира в ГДР, а през май 1964 г. се появявам аз. Тогава баща ми, когото в началото не пускат да замине, намира връзки и успява да пристигне в Германия. Чак през август. И от онзи момент ние заедно започнахме да живеем в Тюрингия.
Колко време ви отне писането на книгата?
- Доста. Като цяло пет-шест години заедно с прекъсванията, с различните версии...
Пътувате ли в тази част на ГДР, където сте израснали?
- Да, през лятото, на литературно четене. Обичам природата, планините, местния диалект... Има хора, които с радост посещавам.
Какви въпроси ви занимават днес?
- След тази голяма книга пиша кратки текстове. Те са за различни неща - майчинство, деца, повтаряне на клас в училище, увреждания, бежанци. Сега ще излезе една малка книжка със заглавие "По-късно животът ще е хубав", като темата е бягството, загубата на родина и корени, последвани от зависимост, болест и намиране на изход. Другото, за което пиша, е темата за успеха.
