Георги Николов

Златка Тименова-Вълчева е родена на 29 май 1949 г. в София. Завършва 9-а гимназия с преподаване на френски език и френска филология в СУ "Св. Климент Охридски", където защитава и дисертация. Преподава френски език в Института за чуждестранни студенти, френска литература в СУ и във ВПУ-Благоевград. От 1994 г. живее и работи в Лисабон. Преподава френски език, теория на литературата и теория на превода в университет „Лузофона" в Лисабон. Защитава докторска дисертация в областта на съвременните езици и литератури в университета в Коимбра, Португалия. Академичните й интереси са в областта на литературната теория и критика, сравнителните литератури, теория на превода, лингвистика на текста, литературни преводи. Участва в научни конференции и има научни публикации в България, Франция и Португалия. Публикува преводи на поезия и художествена проза от френски на български език, от португалски на български и от български на португалски език. Владее френски, португалски, английски, руски, испански. Членува в Международната асоциация за сравнителни литератури (ICLA), Иберо-славянската асоциация за сравнителни изследвания (CompaRes), Изследователския център по европейски и португалски литератури и култури към Лисабонския университет (CLEPUL), Дружеството за приятелство Португалия-Япония, Международната асоциация по хайку, Токио, и П.Е.Н. клуба в София. През 2013 г. излиза от печат стихосбирката й „Като звезден прах". Носител е на редица международни награди. Удостоена е с грамота от Министерството на образованието и науката за принос в развитието и популяризирането на българския език и култура в Република Португалия (2017).

Госпожо Тименова, вие несъмнено се интересувате от Родината си и какво се случва в нея. Мислите ли, че с потоците икономическа емиграция и рухнало стопанство тя сама се заличава от географската карта на света?

- Не бих искала да мисля апокалиптично. По-скоро нека всички заедно да намерим начин за излизане от разрушителните процеси. Всички ние, които имаме воля и обичаме България. Но преди това трябва да премахнем разделителните линии, станали вече анахронични: сини/червени; млади/стари; българи в България/българи извън България; бедни/богати. Освен това имаме и много успехи, които не виждаме и за които не се чува и не се пише. Никъде никога нищо не е само черно или само бяло.

Как се чувства един български учен - имам предвид вас, „по широкия свят"? Ще направите ли сравнение между областите, в които работите в България и в Лисабон?

- Не мога да кажа, че съм учен, преди всичко съм преподавател. Чувствам се нормално и у нас, и в Лисабон. Все пак в Португалия отношенията не са така открито агресивни, както са у нас. Академията се промени много през последно време. Не знам докъде е стигнала тази промяна в България, но тук вече почти няма фундаментални дисциплини, студентите се плашат от всякакви теории, търсят практичното и бързо приложимото. Например, без да знаят достатъчно чужди езици, искат веднага да започнат да превеждат. Все пак някои български студенти, които идват в Лисабон по програмата „Еразъм", са по-добре подготвени от тукашните.

Позната ли е българската култура в Португалия и с какво най-вече? Какво й липсва, за да бъде усетена по-мащабно?

- В Португалия българската култура почти не е позната. Масовият португалец знае за „Българските гласове", за Стоичков, Балъков и Йорданов. Много от португалците се сещат за България като страна, през която са минали, пътувайки за Гърция или Турция.

Ако нямаме национална идея, не можем да говорим и за разпространение на националната ни култура. Не се отпускат никакви средства за културни прояви, особено в Португалия, където нямаме български културен институт, а българското посолство е от треторазрядните. И въпреки това с много усилия нашите дипломати се опитват да организират някои прояви или да участват в други общославянски. При тези условия и в този контекст са нужни много повече средства, воля и голяма доза идеализъм.

Кои български литературни творци са преведени там и с какви черти на творчеството си са предпочетени?

- Българските автори, преведени на португалски, са много малко. Преди политическите промени у нас това са например Вазов, Вапцаров, Кратка антология на българската поезия, а след промените - Антон Дончев, Лиляна Михайлова, Георги Господинов (поезия) и още някои може би, за които не се сещам и моля за извинение. Но не бих могла да говоря за предпочитания, това са случайни преводи.

А кои са вашите любими автори, които бихте искали да станат достояние на читателската ни аудитория?

- За щастие у нашата читателска аудитория има много повече културно любопитство и благодарение на финансовата подкрепа от страна на португалските културни институции португалската литература е много добре представена у нас. Може би поезията остава малко по-назад. Например бих искала поетът Рамош Роза да присъства с повече преводи.

Защо насочихте лиричната си дарба най-вече в хайку поезията? С какво ви заплени и какво ви даде? И какви послания отправяте вие към поклонниците на този нелек жанр? Ще пробвате ли перото си и в други жанрове?

- Лиричната ми „дарба" се изразяваше най-напред в рецитиране на поезия. По-късно научните занимания заглушиха лиричните ми тежнения. Но когато преди 15 години научните ми статии и доклади започнаха да приличат повече на поетически преживявания, разбрах, че започвам друг живот.

Стегнатият изказ винаги ме е привличал, но специфичната форма на хайку не се появи изведнъж. Японското тристишие е най-кратката поетическа структура, която позволява с прости думи, по най-естествен начин, да се отворят дълбините на смисъла и чувството отвъд изказа. А това никак не е лесно. Не знам дали имам послание към любителите на хайку поезия, още по-малко към пишещите. Хайку е начин на живот и вид интелигентност. Сигурно няма да имам време да пробвам някой друг жанр. Още не съм открила тайната на хайку. И по-добре може би.

Владеете много езици и имате високи критерии за сравнимост между интелектуалните нива на отделните народи. В този план какво трябва приоритетно да вълнува съвременните автори, за да бъдат търсени и актуални?

- Не мога да кажа за какво трябва да пишат нашите автори, ако това имате предвид. Истинският автор е добър, защото пише за това, което истински го вълнува. Все пак едно пожелание: да имаме малко по-широк поглед върху света и върху нас самите; темите ни, освен национални, да звучат и по-общочовешки. Кой ще разбере прекрасния ни Радичков? Вероятно една шепа интелектуалци.

Занимавате се и с литературна критика. Защо според вас в България такава очевидно липсва? На какво равнище е тя в Португалия и има ли граници, които не престъпва?

- Вие сигурно сте прав, но все пак не мисля, че в България липсва литературна критика. Това, което определено дразни, са снобското писане, чуждиците, калкираните литературни термини, на които може да се намери еквивалент, желанието да вместим всичко, което сме прочели, независимо дали отговаря на темата. А в Португалия литературната критика е много слаба, липсват теоретични основи.

Какво трябва да знае младият български писател, тръгнал да завоюва света?

- Да знае да общува, да се усмихва, да познава другия, преди да тръгне да го покорява. Да не се подценява, да бъде горд с културата и историята на страната си, за да предизвика интерес у чужденеца. Да има критерии и да „купува" най-доброто, а не първото и най-лесното, което се появява само защото е чуждо.

Какво в скоро време ви предстои на академичното поприще? Ще ни зарадвате ли скоро и с нова ваша книга и каква ще е тя?

- Научните ми занимания остават все по-назад. Може би ще направя едно изследване върху превода на белгийската франкофонска литература в Португалия. Надявам се също така да излязат от печат две мои книги с хайку, вече почти готови, едната - в  България, а другата - в Мароко. От едно португалско издателство имам предложение и за още една книжка. Но дори и само една от трите да излезе, ще бъда доволна. Разбира се, очаквам и антологията за българските писатели по света, която вие подготвяте.

Подарявам ви накрая едно хайку:

Охлювът върху

листото на розата -

безкрайна целувка.