Сега, когато приключвам новия брой на BG VOICE, идват тези минути, в които емоциите след голямо извънредно събитие нахлуват в мен. Заедно с нашия репортер Галина Петрова бяхме единствените български журналисти в Орландо. Пристигнахме часове след поредната масова стрелба в тази страна и директно от летището се озовахме на метри от клуба. Роднини и близки, жители и гости на града идваха там, за да усетят и видят. В първата нощ имаше нещо зловещо в тишината на улиците, осветени от полицейските лампи. До камерите ни бяха положени цветя и свещи. В тези моменти е трудно да усетиш какво се случва. Бързаш за поредната жива връзка, опитваш се да събереш информация, говориш с очевидци, власти, източници. Занимаваш се с технически въпроси. Но после, когато останеш сам, когато прочетеш повече по темата и видиш снимките на хилядите хора по цял свят, събрали се на бдения, за да почетат жертвите... Тогава тези емоции се отприщват. Сякаш събрани зад язовирна стена. Тогава плачеш, защото вече не носиш маската на професионалиста - няма кой да те гледа, не си длъжен да излъчваш спокойствие и увереност в ефира, че всичко ще е ОК независимо от ужасяващите факти, които съобщаваш.
Чудя се какво е решението на проблема. От това, което знаем до момента, изглежда, убиецът може би е бил объркан в своята сексуална идентичност. Гей, който не може да приеме този факт заради религията си, семейството си и изискванията на общността, в която е израснал. И въпреки това бил чест посетител на гей баровете с профил в гей приложения и твърдения на негов съученик, че го канил на романтична среща. Но не е могъл да признае дори и на себе си тези емоции. Камо ли на останалия свят. В опит да изкупи "греха си" - стреля. Намира оправдание за постъпката си в радикалните идеи на ислямистите и тяхната пропаганда в интернет. Срещу лудостта на един човек няма предпазна мярка. И все пак ми се струва нелепо човек, разследван два пъти от ФБР за терористичи връзки, да може да си купи за минути боен автомат. Законно. Без въпроси. Въпросите си ги задаваме сега ние. Оцелелите. И този път няма да намерим отговорите, решенията. Обединението ни ще бъде кратко, подозирам. Особено в година на избори. До следващия път. Когато отново ще се окажа на място, където някой е отнел невинен живот. Когато това ще бъде излъчвано по телевизията, във Facebook. И когато това отново ще остане поредното чудо за три дни. Може би звуча песимистично, дори цинично. Но съм отразявал вече твърде много такива престрелки.
Разхвърляни мисли от репортерския ми бележник. Този път от Орландо.
И в края - искам да ви благодаря за подкрепата, която ни показахте за пореден път - повече от 4 хиляди от вас се присъединиха към събора миналата събота въпреки жегата. Заедно наистина можем повече!
