В годините на комунистическия режим в България емигрантите са наричани по различни начини. Те са определяни като вражески елементи, които едва ли не вредят на Родината си умишлено, защото това им доставя някакво сатанинско удоволствие. В това поне ни убеждаваха в онези години. „През всичките 45 г. комунистическа власт в България възприемаха емиграцията като заплаха за създаването на реална опозиция вън от страната. Затова в документите на политическите институции
емиграцията е назовавана „вражеска“
Понятието „вражеска емиграция“ се формира в средата 50-те години като обединява „контрареволюционните елементи“, „изменниците“ и „невъзвращенците". „Вражеската“ емиграция не наброява някаква внушителна цифра. Нейният брой е твърде нисък в сравнение с някои други страни от Източния блок като Полша, Чехословакия или ГДР.
Броят на враговете на комунистическа София сред емигрантите е много по-скромен. В докладна записка до ръководния орган на комунистическата партия от 1966 г. Ангел Солаков посочва, че като изменници на Родината са регистрирани 5933 лица и 372 невъзвращенци, пише изследователят Христо Христов в сайта
http://decommunization.org/.
Българите напускат страната
още с първите залпове на съветските войски през септември 1944 г. Има дори и куриозни случаи, като например този с Михаил Неболиев. Той е известен още като Милчо – доктор, дългогодишен шеф на отдел „Новини“ в радио „Свободна Европа“ в Мюнхен, Германия, и активен деец преди това на Българския младежки съюз „Отец Паисий“. На 9 септември той тръгва за България, но разбира новината, че страната ни е окупирана от СССР, и се връща от Белград назад, като по този начин се спасява от комунистическия терор.
лишаване от основни човешки права
На близките се забранява да напускат страната, нарушена е неприкосновеността на кореспонденцията, осъществява се системен тормоз, а на децата на бегълците е лепнат етикетът на неблагонадеждни и им се ограничават възможностите за образование и работа. Важно е да се отбележи, че през януари 1990 г. Политбюро начело с Петър Младенов, Андрей Луканов и Александър Лилов взима решение, с което реабилитира българските емигранти, но само тези, които са пострадали по време на Сталинския терор в СССР“, пише още Христов. „Политическите убийства и отвличанията зад граница са част от методите, които комунистическият режим използва, за да затвори устата на критиците зад граница, след като се разправя с вътрешната опозиция. В архива на ДС в края на 60-те години съществуват документи, потвърждаващи, че ДС включва в арсенала си ликвидирането на противници чрез физическо убийство. Така например в Шесто управление е образувано дело за оперативна разработка под кодовото име „Гестаповец“ срещу лидера на Българския национален фронт и бивш водач на легионерите Иван Дочев.
През 1974 г. МВР, ръководено от Димитър Стоянов
успява да отвлече от Дания
59-годишния Борис Арсов, лидер на емигрантската организация Съюз на българските революционни комитети. На рождения ден на Живков в Лондон в крака на писателя Георги Марков е изстреляна специална сачма с отрова, която довежда до неговата смърт. Най-изявеният критик на комунистическата система и тоталитарния строй в комунистическа България умира, а покушението срещу него се превръща в нарицателно при споменаването на България в Западния свят като страна, извършваща терористични акции срещу инакомислещите. Седмица преди убийството на Марков е извършено неуспешно покушение срещу журналиста Владимир Костов в Париж, който година по-рано изменя като офицер от българското разузнаване и е осъден на смърт от военния съд в София, пише още Христо Христов.