Диана Алексиева
Часът е 19, мястото - „София лайв клуб". Пощенска кутия за приказки и представяне на книгата „Писмата на леля Евдокия". Зад микрофона се изреждат няколко души. Говорят за книгата, за лелята, дори филм са заснели. Следва тишина, аплодисменти и на сцената с малки, бързи крачки излиза мъж. С брада. И няколко книги в ръка. И започва да говори. Недоумение. Хората очакват своята леля Евдокия. И не са сигурни дали брадатото момче не е просто част от програмата. „Да, аз съм леля Евдокия!" - му се налага да каже два пъти, за да са сигурни защо той е там. „Той" е Иво. Ивайло Петров. Живее в Германия и „отглежда" леля Евдокия с любов вече шеста година. Когато преди месец го срещам за първи път на живо, все още не съм сигурна, че с признанието си няма да изгуби голяма част от феновете на лелята. Той обаче е непреклонен. И не може да живее повече с тази тайна. Вярва, че хората ще продължат да обичат Евдокия не заради него, а въпреки него. Самоиронията му отива. Подозирам, че тя е родила Дочка.
Интервюто представя Иво Петров, който всъщност е леля Евдокия. И обратното.
Нека започнем отначало. Представи се.
- Казвам се Иво Петров и живея в Мюнхен. Вече 15 години съм в Германия. Ама те, хората, ще се стресират сега дори от разликата в местоживеенето. Евдокия живее във Франкфурт, а Иво - в Мюнхен. Но все пак това са различни хора и всеки може да живее, където си иска (смее се).
Какво работиш в Мюнхен?
- Досега бях телевизионен редактор. Последно правех три сезона на предаване за пекари и хлебари. Като снимаш такива неща, постоянно ядеш. Качих 12 кила и си отядох на торти и хлябове. Затова реших, че е дошъл момент за промяна и отскоро съм в една рекламна агенция. А телевизията ми беше сбъдната мечта всъщност. Навремето тук, в България, работих дълго време в радио. Започнах в една местна радиостанция в Стара Загора, когато бях на 13 г., после дойдох в София и поработих в радио „Плюс", сега „Фреш". И ми беше много уютно в радиото, но все хвърлях едно око към телевизията. Така и не намерих допирна точка и реших, че ако отида в чужбина, взема образование там и после се върна в България, повече врати ще се отворят за мен. Пък то там ми се сбъдна мечтата.
Кога се роди леля Евдокия?
- Преди 5 години, а може би вече станаха 6. И то съвсем случайно.
От скука ли?
- Да, от някакви лиготии с приятели. Ама тя тогава не беше такава, каквато е сега.
Какъв беше първият пост във фейсбук, помниш ли?
- Те първите писма дори не бяха във ФБ, а в един блог и ги четяха само познати, ограничен кръг хора. Писмата тогава нямаха тема, имаше затворен сюжет, но нямаха никакъв смисъл. Но нали ти казвам, тогава и Евдокия беше различна, нямах намерение да става нещо сериозно.
Каква беше?
- Заядлива, леко вулгарна, по-скоро провинциална леля, която се сблъсква с големия свят и пише от позицията на тази, която е смазана от него и иска да стреля обратно. Появи се и ФБ профилът и дори й намерих снимка. Влязох в Гугъл и написах „грозна жена" на английски, защото така си я представях. Намерих всякакви странни жени и харесах една сравнително усмихната и с физиономия, която ти носи позитивна емоция. Но ако трябва да съм честен - физиономия, която те кара да се присмиваш, а не да ти стане топло от нея. Един ден обаче една от приятелките на Евдокия, защото те са приятелки, не фенки, й написа: „Доче, аз зная, че това на снимката не си ти. Слушай сега - сложила си тая снимка и хората й се смеят на тази жена, а ти си добър човек и знаеш, че това не е правилно. Махни я!" Това беше моментът, в който всичко се промени и Евдокия тръгна по пътя, по който върви днес.
Стана добър човек?
- Да. Веднага смених снимката с една рисунка на едно деветгодишно момиченце, което беше нарисувало леля Евдокия така, както си я представя.
На колко години е Дочка?
- На 51 години. Имаше рожден ден в края на август.
И ти имаш тогава?
- Тя е пет дни преди мен, но и тя е Дева.
Защо не я направи твой астрален близнак?
- Защото ще забравя кога й е рождения ден. А не исках заедно с мен, защото не мога да смогна и на двамата едновременно. То си иска време да отговориш на всички честитки във фейсбук (смее се). Исках да имам време за нейния и чак тогава да отбележа моя.
А защо е „леля" на 51? Да не кажем, че тя си е леля, откакто я помним. Та тя е в разгара на младостта си!
- Не заради възрастта е „леля". „Леля" в смисъл на лелята от горния етаж. Така се случи, че тя е един събирателен образ - от майка ми, от баба ми, от една друга моя истинска леля. Тя взе от всички тези хора най-добрите черти и стана една суперлеля, която всеки от нас си е мечтал да има. Лелята съседка, която, когато майка ти ти се скара, тя ще те успокои; лелята, която в неделя ще ти направи пържени филийки със сладко и лелята, с която ще споделиш тайни неща, които не би казала на майка си.
Как се случи, че двамата е лелята живеете в различни градове в Германия? Защо я „остави" във Франкфурт?
- Аз живях 11 години във Франкфурт и когато се преместих в Мюнхен, тя си остана там. Бях тръгнал да пиша книга и прецених, че ще бъде много трудно да я откъсна от уютния свят, който си е създала във Франкфурт.
Къде живее във Франкфурт?
- В един квартал, който се казва „Норденд", където случайно и аз живеех и когато се налага да пускам снимки, винаги имам подръка (смее се).
А интериора? Откъде са снимките?
- Външните снимки са от Франкфурт, а тези отвътре са от моето жилище в Мюнхен. Апартаментът на Евдокия е много подреден, но все пак ние сме Деви (смее се). Освен това тя много обича да експериментира. Преди година и нещо например си боядиса стените в тъмносиво и приятелките й бяха много стреснати - как така стени в тъмносиво!? Този цвят обаче функционира доста добре, защото от едната страна цялата стена е прозорец, влиза много светлина и се получава приятен контраст.
Защо поне не й смени работата, да прави нещо в телевизията например? Остави я в магазина за обувки...
- Когато тя се появи, дори аз не работех в телевизия (смее се). Не, не. На нея й е добре в магазина за обувки, харесва й. Има колежки, които чувства като семейство, има си шеф, с когото се разбира, има си всичко.
Стигат ли й парите?
- Е... На кого му стигат? Но това не й пречи да влага всеки цент в пътувания. Точно като Ивайло - и той не може да спести нищо, дава всичко за пътешествия. Много обичам да пътувам, откривам толкова красиви места.
А защо леля Евдокия е сама? Тя изглежда добре, само на 51 г. е, говори немски, готви чудно и е доста общителна.
- Това е тема деликатна, от която Евдокия винаги бяга. В книгата има намеци защо това е така. Но пък кой знае, може и да не е за дълго това нейно положение (смее се).
Имаш ли някаква статистика - кои са най-харесваните статуси на Евдокия?
- Те са свързани с нейната доброта. Например една пеперуда, която леля Евдокия намери в склада на магазина, в който работи. Тогава тя се качи на една стълба, хвана я и я занесе в кутийка в зоопарка в пеперудения, защото беше ноември и нямаше как да я пусне навън. Това е истинска история, всъщност се случи на мен. И хората много я харесаха.
Много хора но-скоро биха ударили пеперудата с обувка...
- Да я пуснеш през ноември навън е като да я удариш с обувка. Хората от зоопарка ми дадоха безплатен пас за следващото посещение между другото (смее се).
Какво още харесват хората в Евдокия?
- Хората много обичат нейните скокове в миналото, спомените. Тя има много приятелки, които също като нея са заминали в чужбина, за да изкарват прехраната си, и често я питат: „Доче, ти как успяваш да запазиш себе си, сблъсквайки се с тази различна действителност, и тя да не те мори, а дори да я приемеш за своя?" И тя съответно им дава нейния си начин да бъде отворена за всичко, което се случва, и да приема предимствата от другия свят.
Това ти ли си?
- В началото не бях аз. Аз съм там 15 години, но ми е така от пет, може би откакто „водя" Евдокия. Първото време беше друго, трудно. Докато не намериш себе си, пътя си... В началото имах много носталгични отклонения, постоянно пишех на приятелите си тук да не ме забравят, като куче стисках здраво тоя кокал на носталгията и не го пусках. Но времето мина, всеки си тръгна по своя път, има приятели, които не съм виждал от 15 години и не поддържаме оная връзка. Радвам се винаги да видя някого, но вече темите, животът ни е по-различен.
Какви са приятелките на Евдокия? Жените, които я харесват?
- Като гледам статистиката, основно са жени между 25 и 50 години. Иначе като атмосфера са по-скоро земни и добри хора. Те постоянно пишат писма на Евдокия. Пишат съвсем лични неща, разказват проблеми, радости, пращат снимки и много се радват, когато тя им отговори. Приятно им е, че тя им е дала нещо. И аз като наблюдаващ в тази връзка се радвам, че съм създал нещо, което може да зарадва някого.
Това не е ли малко шизофрения?
- Има нещо такова. Тя е моят идол.
А как решихте е нея да издадете книга?
- Приятелките постоянно я питаха дали няма да си издаде живота в книга, аз се замислих и установих, че имам много написани, но неиздавани статуси. Тогава ги пишех в метрото, на път за работа. Там разстоянията са много големи - имаш поне по 40 минути до офиса и какво да правиш, освен да пишеш. Пишех ги и ги прехвърлях в компютъра. В един момент те станаха толкова много, че от тях можеше да излезе книга. Писането на книга се оказа много по-сложен процес от събирането на статуси, но няма да навлизам в него. Ще ти кажа само, че колкото пъти надникна в книгата, все нещо мисля, че има за оправяне.
Девите сме така. И след един час вече не сме доволни от работата си. Има ли нещо ново в книгата? Нещо, което приятелките на Евдокия не знаят за нея?
- Има, целият сюжет е непознат за тях. Най-често задаваният въпрос е до кого пише Евдокия тези писма. В книгата това ще стане ясно. На нея й е важно да издаде книга, за да сподели с хората лични неща, както и те правят всекидневно с нея. Тя им благодари за доверието по този начин. Всички истории в книгата до една са реални. Мои или на мои приятели.
Можеш ли без леля Евдокия?
- Не, не. Понякога дори отварям от името на Иво приложението на леля Евдокия, за да прочета какво е написала тя, ровя се в някои стари статуси... И откривам неща, които все едно за първи път виждам, все едно само физически са минали през мен тогава, все едно някои ми ги е говорил.
Кога разбра, че Евдокия става популярна?
- Когато един ден си дойдох в България и срещнах моя стара приятелка, която не бях виждал от много дълго време, и първото нещо, което тя ме попита беше: „Как е Дочето?" Оттогава се случва много често хората да ме питат не: „Как е Иво?", а: „Как е Дочето?" И разбрах, че тя е започнала да си води неин собствен живот и че хората вече не се интересуват от връзката между нас. Пък и хората станаха повече. В началото бяха само мои приятели, но покрай тях дойдоха и техни приятели, а покрай тях се появиха и трети... И аз вече нямах контрол върху тях.
Колко хора знаят, че ти си леля Евдокия?
- Не зная колко хора са наясно. Навремето казах на всичките си приятели да не казват коя е леля Евдокия. Но вече съм му изпуснал края.
Колко биха се разочаровали, ако разберат, че леля Евдокия е фикция? Че тя всъщност е Иво? Изобщо намираш ли за нужно да се разкриеш?
- Да. В началото не предполагах, че ще има 15,000 активни хора във ФБ, които да я харесват, да й пишат, да споделят. И не изпитвах нужда да обяснявам. Но в един момент реших, че тя трябва да стане достатъчно самостоятелна, хората да я приемат и за тях да няма значение кой стои зад нея. Тя е малко като Дядо Коледа - всички знаят, че не съществува, но той си има собствен живот, децата вярват в него, пишат му писма, а той дори им носи подаръци. Иска ми се така да стане и с Евдокия. Да я харесват въпреки мен (смее се).
