Сто години след потъването на „Титаник" в нощта на 14 срещу 15 април тази морска трагедия се е превърнала в истински мит, постоянно преоткриван и пресъздаван в литературата и киното. Кръглата годишнина от може би най-известното корабокрушение в света провокира група варненски музиканти, работещи в различни жанрове, да създадат звуков спектакъл, посветен на един от най-трагичните, но и величествени моменти от трагедията, при която загиват около 1,500 души. Това е оркестърът на Уолъс Хартли, който, както разказват по-късно оцелелите пасажери, свири до последно, докато най-накрая членовете му са погълнати заедно с разцепения корпус на „Титаник" в ледените води на Атлантическия океан.
Варненският „Титаник бенд 100" е определен като „музикален спектакъл за достойнството и неизличимата любов към музиката". Според продуцента му, художника и дизайнер Димитър Трайчев това, което е най-вълнуващо в съдбата на оркестъра на „Титаник", е чувството за дълг към изкуството. „Тази дума „дълг" е малко страшна. Аз не знам как да я употребя в 2012-а, тя звучи нелепо", признава той. Въпреки това именно дългът на българските музиканти се оказва в основата на този спектакъл. Работата е там, че всъщност именно оркестърът на Уолъс Хартли, оркестърът на „Титаник", е донесъл първи рагтайма и респективно джаза в България. Това откритие е на Владимир Гаджев, който в книгата си „Джазът в България. Българите в джаза" разказва как в късната есен на 1911 г. във Варна се появяват музикантите от популярния в Европа оркестър, ръководен от Уолъс Хартли. "Повече от месец публиката в няколко големи български града - София, Пловдив и Варна, с възторг приема техните изпълнения. През зимните месеци бендът работи в новооткритото софийско Градско казино. Това са последните наземни участия на оркестъра, преди да се качи по трапа за първото и последно плаване на „Титаник", пише Гаджев.
Още от началото на подготовката си спектакълът „Титаник бенд 100" си поставя и друга цел, а именно да почете и десетките наши сънародници, загинали в най-драматичната морска катастрофа на ХХ век. Трудно е да се установи и днес колко са били те, но се предполага, че
българите на борда на „Титаник" са били над 40.
Трагедията им е увековечена в народна песен, чието начало е следното: „Пуста да остане таз Америка, Америка - Северна и Южна, Америка - печалба голяма, дето измами тез млади момчета, млади момчета - отбор юнаци, та ги прекара през девет държави, през девет държави, та в десета. А в десета параход ги чака. Па се качили млади момчета, млади момчета, сто хиляди души. Вървели три дни и три нощи, вървели, вървели досред океана. Че се задали големи балкани. Не е било големи балкани, най е било дебели ледове..." Димитър Трайчев и съмишлениците му правят истинска фолклорна експедиция, за да намерят запазен оригинален вариант на мелодията на песента, като обещават дори парична награда. За съжаление обаче се оказва, че този образец на народното творчество от началото на ХХ век е вече безвъзвратно изгубен.
Един от неизбежните паралели между много български музиканти и оркестъра на „Титаник" е фактът, че професионалният им път минава през суровата школа на свиренето на кораби. За твърде много от родните колеги на Уолъс Хартли и групата му изморителният труд да забавляват пасажерите им е единственият шанс за оцеляване и намиране на препитание. Това, което се е променило, е само репертоарът, който изпълняват. Една от първоначалните идеи на спектакъла „Титаник бенд 100" е публиката да чуе оригиналната музика, която е звучала, докато „непотопяемият" кораб е бил погълнат от океана. „Твърде бързо разбрахме, че салонната музика, която се е изпълнявала тогава, ще е скучна на съвременния слушател, затова решихме да предадем по-скоро духа и усещането за тази музика с нови аранжименти на нови класики, каквито са песните на „Лед цепелин" и Стиви Уондър. Работата, която свърши по тях пианистът и музикален директор на проекта Страцимир Павлов, е невероятна", обясни Димитър Трайчев. Колкото до това дали има съвременни музиканти, които биха свирили до последно като колегите си от „Титаник", то това е факт. Оркестърът на потъналия през 1994-та ферибот „Естония" избира също да свири докрай. Според някои именно заради примера на Уолъс Хартли и неговите героични музиканти.
Веселин Златков, "Народно дело"
