- Г-жо Карадочева, каква е според вас съвременната музикална среда?
- Шарл Азнавур казваше навремето:

"Има музика за главата, за сърцето и за краката." В момента музиката за сърцето и за главата почти отсъства. Доминира музиката за краката.

Едно време беше много страшно да си млад. Сега това е най-голямото достойнство. Но възрастовото разграничаване е смешно. Защото за таланта - а талантът - това е дарба от Бога - няма възраст.

- Доволна ли сте от нещата, които стават в обществено-политически план?
- Какво значи да съм доволна или недоволна? Аз съм реалист. Никога не съм си въобразявала, че нещата могат да се променят така, че всички да бъдат богати. Такава държава не съществува. А преминаването от един обществен строй в друг, както е при нас - от тежък комунизъм в едно пазарно общество, такива революционни промени - стават или с революция, или с въстание, или с война, с кръв. Слава на Бога, при нас всичко мина сравнително спокойно, без огромни сътресения. Но искаме и икономически, и финансово нищо да не усетим. А то просто не е възможно. Напоследък забелязвам как хората забравят какво беше.

Ние имаме синдрома на хора, които са били дълги години в затвора. Когато излязат накрая, те отново искат да се върнат в затвора. България беше един лагер. Обаче в този лагер, в този затвор всички живееха горе-долу еднакво. И талантливият, и бездарният, и умният, и глупавият, и работливият, и мързеливият. А сега, когато влязохме в едно съвсем различно общество, където трябва борба... Такъв е светът. В най-успелите държави хората работят и се борят. Денонощно! Ние от това сме отвикнали - за голямо съжаление. Ние чакаме някой да ни даде. Някой да се погрижи за нас. Трябва да минат години, за да се промени този манталитет.

- Ще ви задам тогава такъв въпрос: все пак вие станахте звезда в този лагер, за който говорите. Как ще обясните това?
- Аз щях да стана звезда навсякъде. И Лили Иванова, и Емил Димитров, и Васил Найденов - също. Защото таланта не го е дала комунистическата партия, а Господ. Това, че хората знаят наизуст песните ми и ме спират по улицата и казват, че ме обичат и ме харесват - това не е станало благодарение на партията, а въпреки нея.

- Голямата забележка на хората е, че тази революционна промяна продължава твърде дълго у нас. В другите постсоциалистически страни всичко стана доста по-бързо...
- Кенеди беше казал: "Не питай какво Америка прави за теб, а какво ти правиш за Америка." Ние трябва да имаме същото съзнание. Всеки от нас да помогне, за да стане по-лесно и по-бързо. Не може едни хора да се мъчат да променят нещо, а у всички останали в това време да има съпротива.

- На обикновения човек наистина му е много трудно да живее.
- На всички хора им е много трудно!

- Учителите живеят с 500 - 600 лв.
- Ужасно, ужасно!

- Повечето от лекарите - въпреки реформата - живеят също с такива пари.
- Ужасно е, знам! И за нас е същото - за артистите, за музикантите! Трудно е за всички хора. Но трябва да знаем, че не трябва да се оплакваме. Ще ви дам за пример мойта майка, която е минала през такива страшни неща. Баща ми е убит в лагер. Вторият ми баща е пратен в лагер. Тя получава документи за изселване с нас, децата. Никога не се оплака. Никога не поиска една стотинка назаем. Тя казваше: "Днес ще ядем... има едно парченце сирене." Но ще ни сложи бялата колосана покривка. Мама вярваше и знаеше, че "Бог ще се погрижи за птиченцата си". Защо забравихме, че сме във валутен борд? Много е цинично така да се забравя изведнъж всичко - за външния дълг, за изнесените милиарди...

- Какви са грешките на сегашните управляващи според вас?
- За мен управляващите имат една грешка - че не обясняват добре нещата, за да стигнат до хората и те да ги разберат. Трябва да се обяснява с обикновени думи каква е истината. Защото управляващите наистина свършиха страшно много неща! Трябва да си сложим черни очила, за да не видим това. София е един европейски град. Наскоро бях в Бургас. Пътищата колко са хубави! А какво се гради по морето. Ами Бургас! И защо винаги искаме да се сравняваме с Германия? Защо забравяме, че едно време се сравнявахме само с Румъния?

Възможността например всеки да пътува хората също тълкуват много особено. "Ми нямам пари да пътувам." Не всеки португалец може да пътува, не всеки американец. Но след две години ще спестиш, ще отидеш да видиш.

- Нека да припомним как започна кариерата ви. Кой е звездният ви миг? А големият шанс, който изтървахте?
- Започнах в рубриката "Микрофонът е ваш". Вили Казасян веднага ме покани да стана солистка на оркестъра му "Студио 5" и в бигбенда на радиото. Имам хиляди концерти и 15 албума. Пяла съм на най-големите европейски сцени, а също в Канада и в Русия. И навсякъде са ми ръкопляскали. Звездният ми миг беше, когато родих сина си. Това за мен е най-голямото щастие. Защото предназначението на всяка жена е първо да бъде майка. Благодаря на Бога за това прекрасно дете, което имам.

А професионално - когато получих "Златният Орфей" през 1969, на деветнайсетгодишна възраст. Тогава конкуренцията беше страхотна. Присъстваше и Бруно Кокатрикс, директорът на "Олимпия", най-голямата зала в Париж, който ми даде персонална награда. Тя включваше и парична сума, но, разбира се, не ми дадоха да взема парите. Той даже дойде зад кулисите и ми каза, че само два пъти се е вълнувал така в живота си - когато е чул Едит Пиаф и когато е чул мене.

Не обичам такива неща да говоря... След това получих няколко писма от него. В тях настойчиво ме канеше да отида да пея в "Олимпия". Не ми разрешиха. След 4-5 години, в Хамбург, бях почти пред финализиране на договор с "Полидор" за издаване на плочи с мои песни. От "Полидор" вече бяха изпратили тук фотографи да ми направят снимки за билбордове, за "Щерн". Точно тогава обаче арестуваха Генко Генов. Но аз не се оплаквам. Така е трябвало да стане. Пътувала съм, борила съм се... Имала съм на година по 700-800 участия. Не съм се прибирала вкъщи с цели месеци. Както имам една песен: "Живота си в куфар побираме." Но това ми е била съдбата.

- Славата била ли е проблем за вас?
- Никога не съм се вземала много на сериозно. Винаги съм гледала така, с намигване, на всичко, което става. Разбира се, много съм била щастлива, когато са ми ръкопляскали и когато съм виждала сълзи в очите на хората. Но никога не съм се правила на звезда: защото в България за какви звезди може да става дума. Мадона е звезда, Майкъл Джексън беше и продължава да е звезда и посмъртно. Звезди са хора, които имат острови, които имат самолети, които имат милиони долари, екипи, които работят за тях, импресарии, които работят за тях. Докато тук всички ние сме едни отрудени хора, на които само любовта на публиката е помагала да оцелеят.

- А познахте ли смирението?
- Майка ми така ме е възпитавала - в смирение. Човек трябва да вярва и да бъде смирен. Не трябва да се блъска с лакти, защото всеки си има своята пътека. И неуспехи, и неудачи съм приемала винаги със смирение и съм знаела, че моето място си е мое, че никой не може да ми го отнеме, както и аз не бива да отнемам на друг мястото.

Нито баба ми, нито майка ми, нито аз сме се страхували да отидем на църква. За нас Коледа и Великден винаги са били най-големите празници. Мама казваше „искам да запомните и да знаете какво е празник". Защото празникът обединява семейството. Радвам се, че и сина си възпитах така - да вярва в Бог. Бих посъветвала всички хора да се молят. Да казват в молитвите си с какво са съгрешили. Да проумеят колко е страшно да сме черногледи, да сме невярващи, да искаме все повече и повече от живота. Всичко става с воля Божия. Тъй че да се молим на Бог да бъде с нас.

На доброто Той рано или късно отвръща с добро.