Помните ли „Лавина“ на Блага Димитрова?! Онова чисто, снежно, планинско приключение?! Романът за човешките взаимоотношения, за приятелството, за любовта, за радостите, но и за страховете! На 2 януари се навършиха 98 години от рождението на голямата българска поетеса, писателка, литературен критик, дисидент и политик на България. Тя издъхна на 2 май 2003 година, на 81-годишна възраст, след сериозно онкологично заболяване и тежък инсулт в спешната болница „Пирогов“.
Две дати, а по средата им цял един живот...
Преди 17 години тя си замина, но нейните „Лавина“, „Лице“, „Пътуване към себе си“ са тук, за да ни човъркат мислите. Тя е тази, която ни подари деликатната си поезия, размислите си за същността на жената и мъжа, за мястото на човека в потока на живота, приноса му и за любовта. И в днешни дни светът на Блага е една идеална вселена. Той е райска градина, в която всичко е деликатно, красиво, нежно. Светът й е една невъзможна реалност, която остава неосъществена. Можем само да четем за нея, защото важните неща убягват на човека все повече днес.
В интервю за френския журналист Ален Шевалерие през януари 1989 г., излъчено по радио „Свободна Европа“, Блага Димитрова, която няколко години по-късно стана първият български вицепрезидент, казва: „Аз не съм много за бързането - бързането в творческата работа не дава много добри резултати. Не зная как ще се развият нещата в другите страни, но все ми се иска в България да се намери някакъв свой път, така както е било по време на Възраждането. Нашите предци са търсили наши форми, подходящи за традициите, за нашето ниво на културно и историческо развитие.“... Но преди всичко Блага беше познавач на хората. В „Лавина“ тя разказа за величието на планината, но през живота на група алпинисти, за страстта им да преодоляват всеки изпречил се пред тях камък, без да го заобикалят, за желанието им да покорят висините, изпречили се пред погледа им.
Нима всеки един от нас няма в живота си
поне една своя „Лавина“
Една своя вселена от чисти и дълбоки чувства, от силни усещания, от емоции на радост и болка, на смут от непроверени чувства, от неразпозната любов – дори към самия себе си. Радост, тъга, страх, еуфория – все чувства, помитащи ни от лавината, независимо дали някога сме стъпвали в планината, дали сме се взирали отблизо в заснежените й върхове, или сме я наблюдавали отдалеч, от безопасно разстояние. Лавина, която ни отваря сетивата за красивото, за смисленото, за любовта, за пиршеството на чувствата ни. „Живот без задъханото присъствие на Случая е мъртвило. Самото предусещане, че може да те връхлети нещо непредвидено, че изобретателният Случай диша нейде в тила ти, че те причаква зад оня гребен на планината, зад оня дънер – това придава на дните тръпчивия жизнен сок. Да си нащрек: нещо ти предстои! Това е може би истинското съществуване. В такива мигове на изтръпване пред неизвестното влизаш в контакт с всичко“., пише писателката в „Лавината“. Ето още няколко цитата, които ни връщат спомена за нея, дни след датата на рождението й:
Пътеките те водят, накъдето им скимне.
Всеки човек си има своя. Коя е твоята пътека? Още я търсиш? Всички пътеки те викат, всички те мамят нанякъде, всички ти обещават нещо. Искаш алчно всички да бъдат твои. Но това е невъзможно. Всички – то значи нито една. Най-после трябва да рискуваш и да тръгнеш по една единствена. Да я наречеш своя. И да я извървиш докрай.“ И тя извървя своята единствена пътека... „Не се бойте, че ще ви стъпчат – стъпканата трева се превръща в пътека...“
След залеза...
След залеза на всяка обич,
настъпва болка и тъга.
След залеза на всяка вечер
остава мрак и тишина.
Когато някой си отива,
ти нямаш сили да го спреш.
Когато видиш, че една любов умира,
ти не можеш с нея да умреш.
Разбираш, че мечтите са измама,
че си обичала, а обич няма,
че споменът е болка отлетяла,
че си била щастлива, а не си разбрала.
Блага Димитрова в цитати
„Всичко онова, което ни сковава в собствени граници, не сме ние. Ние сме, когато станем своята противоположност. Когато се изскубнем от верижката и изненадаме себе си. Ние сме онова, което прави от нас любовта.“ „Всеки иска да бъде първи. Оттам произтичат паданията от скалите, забавянето, връщането от сред път, тъпченето на едно място. Никой не е съгласен да бъде по-назад. Човек още не е дорасъл да бъде втори.“ „Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко. Да бързаш занякъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли. Да изненадаш света с някакво откритие… Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят. И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.“ „Най-дълъг и най-стръмен е пътят към себе си. Твоята същност непрестанно се мени и ти убягва. Още никой не е открил пряк и лесен път към истинския себе си. Тоя път заобикаля през другите. За да разбереш себе си, трябва да разбереш другите. Грешки съпътствуват това лутане към себе си. За да се откриеш, е нужна смелост, вътрешна освободеност, право на експеримент“.