Едно селище в щата Ню Мексико носи името на отдалечената на хиляди километри от там столица на България. И докато София в България отпразнува своя празник на 17 септември, от София в САЩ идва историята на нейния основател – здрав българин с големи мустаци, избягал от революциите и бедността в родината си в началото на 20 век.
Той се е казвал Георги Белчев (1885-1980) и преди повече от век стъпил на брега на остров Елис в Нюйоркския залив. Пристигнал от Попово край Търговище, без да знае и дума на английски, съвсем сам, със завършен едва трети клас и само с 4 долара в джоба. Но с голямата мечта да успее. 
Затова с пристигането си в САЩ той се захванал здраво за работа - в железниците, каменовъглените мини, заводите за стомана... Спестявал пари и през 1908 г. станал гражданин на САЩ, разказва историята му сп. „Албакърки”. По това време сенаторите в щата Ню Мексико приели закон за привличане на емигранти, тъй като на територията му имало много малко местни жители и прекалено много земя. Новите разпоредби гласяли, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Георги Белчев дочул за това и поел към новия си живот в Североизточно Ню Мексико, където при обветрения край на високите равнини земи са предоставяни на заселници. Скоро българският смелчага се сдобил със 160 акра земя (около 0,6 кв. км), за които платил 40 долара. Не след дълго
вдигнал каменна къща
и засял шарен боб, но не минало много време, когато разбрал, че няма да се справи сам. Така един ден Георги Белчев публикувал обяви в българоезични вестници в Чикаго и Сент Луис.
Следващите две години започнали да пристигат други българи – Георги Коларов, Димитър и Иван Костадинови, Ганчо Белчев, Иван Стоянов, Ристо Наумов, Коста Димитров, Кольо Илиев, Цочеви, Дойчинови. Едно от семействата, Ристо и Спаса Наумов, заселници от Македония, дошли с тяхната млада дъщеря – Василка. Само четиринадесетгодишна, тя се омъжила за Георги Белчев, който бил тогава на двадесет и девет години. Двамата създали семейство с шест деца, вдигнали още една къща и миризмата на зелеви сърми и баница изпълнила новия дом в прерията. След това звуците от смях, накрая и английският език. През 1912 г. жителите на селището се събрали на общо събрание, за да изберат име на новооснованото селище. След дълги дебати градчето било кръстено София, на името на столицата на България. Куриозното е, че Георги Белчев никога не е стъпвал в българската столица, но имал представата за нея като за нещо специално. Затова нарекъл основаното от него селище именно на нея, с надежда за благоденствие и успешен живот. Той издълбал дървена крайпътна табела и я забил в земята близо до Магистрала 64, на 18 км от къщите. Щатът Ню Мексико не харесал саморъчно направения знак, както и името, което било написано на него. Според официалните власти „София“ звучало като име на нечия приятелка. „Не, не! Не Со-ФИИ-Я. СОФ-ия.
Много стар и велик град, Соф-ия!
обяснявал на властите Белчев. И отстоял своето. София, Ню Мексико, започнала да се разраства. През 1914 г. покрай нея започнала да минава железопътна линия и така го свързала с окръжния център Гринвил. Тъй като новата София била разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико открили там и пощенска станция. Отворено било и училище, а след настояването на Георги Белчев щатът отпуснал пари за училищни автобуси. В училището освен на английски се учело и на български. През 1916 г. осемте български семейства в София получили правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволило с общи усилия да си построят и къщи за всяко семейство. Към края на Първата световна война всяко семейство в селището вече обработвало от 120 до 150 акра земя.
Прочети още
Натрупаният опит позволил на кооператорите да специализират производството си. Произвеждали жито, царевица, боб, просо, картофи, но най-много се сеел боб, от който всеки обработвал по 60 до 70 акра и който имал много добра цена. Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война било голямо. Изкупуването на произведеното осигурявало редовни доходи на жителите на София. Така те успели да си купят 124 селскостопански машини. С тях българите започнали да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя. През 1920 г. заселниците купили земята. Една част от тях продали дяловете си и през 20-те години се завърнали в България. Останалите
продължили живота си като еднолични фермери
между двете световни войни. Щастливите времена обаче не продължили вечно. По време на Голямата депресия (1929-1933 г.) землището на София е нападнато от скакалци, бедствието опустошава почти цялата реколта. Много от заселниците напускат София и се връщат в Средния Запад. След Втората световна война селището запада. През 1963 г. е затворено училището. Постепенно останалите български заселници и техните деца напускат София и се преселват в близкия град Клейтън и други градове на Ню Мексико и Тексас. Георги Белчев останал. Той казвал, че улиците на Америка са павирани със злато и ако си честен и работиш здраво, ще успееш, споделяли синовете му Джорд и Стив. И те, описани от американското списание, както и баща им имали широките лица на източноевропейци, но носовият им тексаски говор припомнял на околните, че са много, много далече от Балканите.
Създателят на София в Ню Мексико починал в Клейтън през 1980 г., на 95 г., притежавайки над 3600 акра земя (14,6 кв. км). Много по-младата от него Люси живяла до 1996 г., когато починала на 98 г. През 2010 г. починал и синът им Джордж, който бил завършил технологични науки в Тексас, играл в баскетболния отбор Red Riders и имал четири деца. Един от внуците на Георги, който носи името на дядо си, Георги Белчев, публикува преди време снимка от селището София във форума ghosttowns.com през 2010 г. Снимката е от около 1918-1920 г. Днес София в равнините на Ню Мексико продължава да съществува, но там живеят съвсем малко хора, в центъра му има няколко сгради, а в далечините се виждат няколко стари, поизоставени чифлика, напомнящи за това колко е трудно да се препитава човек там. 
Завръщане в Родината
През 1969 г. Белчев и съпругата му Василка, която всички наричали Люси, отпътували за първи път обратно към България. Това трябвало да бъде тяхното закъсняло сватбено пътешествие. България вече била част от Съветския блок и Белчев срещнал проблем да пътува свободно из страната, както и в столицата София. „Тайната полиция ги следвала навсякъде. Следвали ги, защото татко постоянно говорел колко велико било в Америка”, споделя Джордж, единият от синовете на стария емигрант. Георги и Василка спрели в родния град на Георги Белчев – Попово, където по-голямата част от хората, включително и децата, работели на държавните полета. „В САЩ ти можеш да притежаваш своя собствена земя“, разказвал на хората Белчев. „Както изглежда, хората там убедили татко, че е най-добре да си затвори устата. След като си тръгна от България, той никога повече не се обърна назад“, допълва Стив, друг от синовете му. През 1979 г. Белчев и жена му напуснали София и се преместили да живеят в Клейтън.
