Cite de la Muette – жилищен комплекс от панелки в североизточните предградия на Париж – не е точно каймакът на иначе романтичния град. На пръв поглед това е квартал като всеки друг, където обитателите се занимават с ежедневните си работи и ни най-малко не се притесняват от историята, която крият стените на домовете им.
Така наречените „първи небостъргачи в Париж“ са и първият жилищен комплекс за социално слабите в града, но за съжаление не това е причината там да бъде създаден музей. По време на Втората световна война близо 68 000 евреи са изпратени в „небостъргачите“, преди да бъдат депортирани в лагерите на смъртта, пише chr.bg. Така панелките служат като лагер за интерниране под контрола на френската полиция в сътрудничество със СС по време на германската окупация на Франция. Има усилията през годините да се съхрани миналото на квартала, включително скорошното създаване на музей и няколко паметника. И все пак той остава един от
най-малко известните исторически обекти в региона на Париж
Разположен на 11 километра от центъра на Париж в предградието Дранси, проектът стартира през 1929 г. и включва пет 15-етажни сгради с около 1250 жилища, заедно с културни, развлекателни и социални удобства. Архитектите по-късно добавиха U-образна структура към своя план. По това време проектът е приветстван като архитектурно чудо и пионерски социален модел на живот; дори е представен в изложби в Парижкия музей за модерно изкуство и в MоMA в Ню Йорк. Cite de la Muette, което се превежда като „Тихият град“, е замислена като мирна градска общност… но тя никога няма да бъде завършена.
Световната икономическа криза в средата на 30-те години на миналия век застава на пътя на строежа, а хората, които вече са се преместили там, се оплакват от лоша изолация на жилищата и прекалено високата им цена. Така много от апартаментите са дадени под наем на служители на реда. Избухването на Втората световна война обаче тотално спира каквото строителство бе продължило и след като германците окупират Франция през 1940 г. комплексът е превърнат в полицейска казарма. До 1941 г., след установяването на режима на Виши, U-образната сграда се превръща в централен
компонент от депортирането на френските евреи
тъй като е удобно място близо до жп гарите Бурже-Дранси и Бобини. Първата група от 4000 е интернирана там през август 1941 г., след набези, проведени от френската полиция в 11-ти район на Париж.
За да добиете представа за условията, сградата е проектирана да приюти 700 души, но в пика си поема повече от 7000.
Административната структура и полицейската логистика на арестите са слабо проучени, защото има малко налични източници; офицери от СС подпалват архивите на лагера, преди да напуснат, но двама интернирани успяват да спасят папки с имена. Известно е, че около 67 400 евреи от френски, немски и полски произход са преминали през Дранси между юни 1942 г. и юли 1944 г., включително около 6 000 деца. Те са транспортирани до концентрационните лагери с 64 пътувания с железопътен транспорт. Има опити за съпротива: хората от лагера
започват да строят подземен тунел за бягство но той е открит, преди да бъде завършен.
Много от тях са задържани по време на т. нар. масови арести Вел д’Ив (Vel’ d’Hiv). Според официалните полицейски записи 13 152 евреи в Париж са били арестувани между 16 и 17 юли 1942 г. и отведени на Velodrome d’Hiver („Зимен стадион“), закрита колоездачна писта, разположена недалеч от Айфеловата кула. След това те са изпратени в Cite de la Muette, както и в концентрационните лагери в Питивиерс и Бон-ла-Роланд. Много от тях са депортирани в Аушвиц.
Холокостът
Между 50-те и 80-те години на миналия век Холокостът постепенно навлиза в историческото съзнание на Франция. Оцелелите започват да говорят, въпреки че малцина ги слушат, но различни организации се обединяват и създават кампания за изграждане на мемориал в Дранси.
Първа е произведение на скулптура на Шеломо Селингер, оцелял от Холокоста, през 1977 г. Дизайнът включва три блока, които образуват еврейската буква ש, която традиционно се прикрепя към вратата на еврейските домове. Двата странични блока представляват вратите на смъртта, тъй като Дранси се смята за „антикамерата на смъртта“. Централният блок включва 10 фигури, необходимият брой за формиране на молитвена група, които се задушават от пламъците на паметта.
Железопътните релси водят до товарен вагон, който някога е превозвал 100 души наведнъж до газовите камери. Оригиналният вагон от 1940 г., ясно обозначен с логото на френската държавна железопътна компания, е дарен на обекта от SNCF, която, без да знаят повечето пътници по влаковете й, пътуващи из страната, е същата компания, която депортира интернираните от Бурже-Дранси към лагерите на смъртта.
През 2001 г. районът е включен в списъка на защитените обекти и паметници на Франция, а през през 2012 г. тогавашният президент Франсоа Оланд открива Мемориален музей на Холокоста.
Днес останалите блокове са пълни със семейства, които са поискали социално настаняване и са получили тези домове, без да знаят за миналото им. Но една гравюра върху паметника насърчава: „Минаващи, размишлявайте и не забравяйте.“
Симон Вей - политик-пионер
Един от най-известните хора, живели в лагера, e Симон Вей, политик-пионер, който по-късно се бори за правата на жените, включително за легализиране на абортите като френски здравен министър. Вей, която почина през 2019 г., е и президент на Европейския парламент. Но докато празнува завършването на бакалавърската си степен в родния си град Ница, тя е арестувана от Гестапо. Вей, както и майка й и сестрите й в крайна сметка са изпратени в Аушвиц, като Симон оцелява само защото лъже за възрастта си. Двете й сестри също оцеляват, но останалата част от семейството й загина. Нейната история е разказана във филма от 2022 г. „Simone Veil, A Woman of the Century“.
Докато Съюзниците напредват в началото на лятото на 1944 г., хиляди евреи са докарани от Южна Франция в Дранси. Само около 1500 души все още са в лагера, след като германските власти бягат и той е предаден на Червения кръст. Алоис Брунер е австрийски офицер от СС, който отговаря за лагера, както и за други операции по депортиране в Европа. Брунер е отговорен за изпращането на над 100 000 в лагерите. Той е осъден задочно на смърт във Франция през 1954 г. за престъпления срещу човечеството, но успява да се укрие в Сирия до края на живота си, като вероятно умира през 2001 г.
Що се отнася до Cite de la Muette, той продължава да се използва като място за интерниране след освобождението, но този път – за нацистки колаборационисти. През 1946 г. отново става място за настаняване на хора с ниски доходи.
