Софийската Мала Света гора е средновековен комплекс от 14 манастирски обители, скитове, постници и параклиси, развил се в околностите на София и заобикалящите я планини в епохата на Второто българско царство от 1185-1417 г. Името Софийска, или Мала Света гора се налага във времето поради големия брой обители на сравнително малка територия по аналогия с известната монашеска република на Атонския полуостров.
Първоначално Софийската Света гора се оформя с изграждането на множество църкви и когато някоя от тях се окаже малка, до нея се създава по-голяма, а впоследствие се издигат и манастири. Характерна за тях е сходната структура, позната от повечето манастири, възникнали в епохата на османското владичество - сравнително скромни по размери, някои от тях без крепостни стени, с обособени стопански части и сравнително малки култови сгради.
За лавра (първи в йерархията) се приемат манастирите в района на Бистрица, а най-прочут и днес е царският Драгалевски манастир „Света Богородица Витошка", издигнат от цар Иван Александър, чието дело е продължено от сина му цар Иван Шишман. До нашествието на турците през XIV век в Софийско е имало над 100 духовни убежища. Много от тях, запазили в добра степен автентичния си вид или възобновени, са действащи православни манастири и днес - общо над 40 манастира в Софийското поле, във Витоша, Люлин и Лозенската планина.
Манастирите в Софийската Света гора се превръщат в огнища на народностния дух и култура, в истински книжовни и социални центрове. Около възстановените манастирски черкви и параклиси постепенно се основават населените места, които днес са част от София.
Материалът е написан в подкрепа на кандидатурата на София за Европейска столица на културата - 2019 г.
Десимира Миткова, БТА
