сн. Национален архив
На 18 май 1894 г. Министър-председателят Стефан Стамболов пада от власт. Управлявал е с твърда ръка, почти диктаторски, в продължение на седем години и си е спечелил много врагове. Доста от тях мечтаят да си уредят сметките с него. Пред дома му се събират тълпи и крещят обиди, а по улиците го замерват с камъни. Негови съратници са нападани и бити. Пред къщата на Стамболов е поставена полицейска охрана, която не разрешава на никого да влиза или да излиза след залез-слънце. Предлогът е неговата безопасност.
През август 1894 г. Стамболов е обвинен в обида на княза заради интервю, дадено на немския вестник „Франкфуртер цайтунг". Пускат го под гаранция от 35,000 лева, които той и придружаващите го приятели предвидливо носят със себе си. Сумата за времето си е огромна - един парцел в центъра на София тогава се продава за 10-20 хиляди лева. На 7 март 1895 г. бившият главен секретар на МВР Илия Луканов разкрива пред Стамболов подготвения заговор за убийството му. На другия ден експремиерът разказва за конспирацията на кореспондента на немския вестник „Кьолнише цайтунг" Рихард фон Мах. На 14 април 1895 г. му поверява запечатано писмо с дата 16 март 1895 г., наречено „Кроежа за убиването ми", с молба да го отвори и публикува след смъртта му. В онези идилични времена
конспираторите често разказват своите намерения по кръчмите
а човек може да се обади по телефона на самия княз. Телефоните, смятани за нещо като играчки, навлизат в България по време на управлението на Стамболов. Номерата в София са двуцифрени, а самият той е един от малкото собственици на домашен пост. Когато веднъж решава да се оплаче на княза от преследванията, отсреща се обажда самият Фердинанд. Оттогава князът не вдига слушалката, преди секретарят му да разбере кой го търси.
На 3 юли 1895 г. Стамболов отива в „Юнион клуб", който е само на 400 крачки от дома му. Тръгва си още по светло - към 19,45 ч., заедно с Димитър Петков и телохранителя Гунчо. Качва се на първия срещнат файтон, а той е нает от заговорниците. Файтонджията Мирчо Ацев чака пред клуба и отклонява всички други клиенти под предлог, че е нает. Телохранителят Гунчо се качва на капрата, а Стамболов и Петков сядат отзад - първият отдясно, вторият отляво. Файтонът потегля към дома на бившия премиер. Когато стига до пресечката с ул. „Стефан Караджа", оттам изскачат двама мъже, единият застава пред файтона и стреля.
Файтонджията спира. Стамболов извиква на Петков „Загубени сме!" и скача от файтона. В този момент файтонджията Ацев подкарва отново, за да отдалечи телохранителя от жертвата. При потеглянето едноръкият Димитър Петков пада назад във файтона и така Стамболов остава сам. Той побягва назад по ул. „Раковски" към „Юнион клуб", а двамата атентатори хукват след него. Това са македонският комита Михаил Ставрев от Ресен с прякор Халю и Боне Георгиев.
Към тях се присъединява Атанас Цветков, наричан Талю. Тичайки, Стамболов вади от джоба си револвера, който винаги носи, и го насочва към преследвачите си. В този миг Халю го настига и с ятаган посича дясната му ръка. Стамболов пада, а убийците продължават да го удрят с ножове по главата.
В това време файтонът свива вляво по ул. „Стефан Караджа" в посока към днешния Сатиричен театър. Гунчо стреля по нападателите два пъти от капрата на файтона, успява най-сетне да скочи в движение и хуква назад. Приближавайки, той стреля още веднъж във въздуха, за да не улучи Стамболов. След него тича Димитър Петков. Убийците побягват. Боне Георгиев се разминава с Петков и се качва в същия файтон, от който Петков тъкмо е скочил. Файтонджията Ацев го откарва до Народното събрание, където Георгиев слиза и се скрива.
Талю хуква по ул. „Гурко" към ул. „Иван Шишман" и изчезва. Гунчо погва Халю, стреля още едва пъти по него и го ранява леко във врата. Тъкмо тогава се появява полицията, която е изчезнала в минутите, докато съсичат Стамболов. Арестуват Гунчо, уж понеже стрелял и го помислили за атентатора. Така Халю успява да избяга и се скрива в гората при днешното Българско национално радио.
А какво става със Стамболов?
Димитър Петков заварва страшна гледка. Двете му ръце, с които се е мъчил да запази главата си, са почти отрязани и висят на кожата; показалецът на лявата ръка и два пръста на дясната остават отсечени на улицата; по главата има 12 рани, като дясното му око е съсечено. Но Стамболов е в съзнание и казва ясно: Убийците ми са Халю и Тюфекчиев. Същата нощ Стамболов е опериран. Отрязват му и двете ръце. Раните му започват да заздравяват освен една на главата, която предизвиква възпаление на мозъка. Вероятно причината е разваленият зехтин, с който са намазани намерените на местопрестъплението оръжия на убийците - ятаган и щик от пушка „Бердана". Въпреки грижите на лекарите в 4 ч. сутринта на 6 юли (по нов стил 18-и) 1895 г. бившият български премиер умира.
Биографите на Стамболов смятат, че ако беше продължил да участва в политическия живот, историята на България нямаше да бъде същата. Според тях Фердинанд не би могъл да наложи личен режим и съдбата на страната вероятно щеше да е друга. Все пак това е само предположение. Стамболов, подобно на Андрей Луканов сто години по-късно, е убит в момент, когато вече не е на власт и смъртта му не предизвиква такава рязка промяна в политическия курс на България като убийството на други министър-председатели като Александър Стамболийски и Димитър Петков.
Ето защо, макар като личност и влияние той да стои може би по-високо от тях, убийството му е поставено по-назад в класацията. Стамболов не намира спокойствие и в гроба. Погребението му се превръща в поредица от недостойни сцени. Засегнатият Фердинанд от чужбина забранява с телеграма на офицерите и на висшите държавни сановници да присъстват. Пред безучастните погледи на полицаите
траурната процесия е нападната
от негови политически противници, а после гробът му е взривен. Пасивността на властите както по време на убийството, така и на погребението доказва косвено тяхното мълчаливо съучастие.
От самото начало министър-председателят Стоилов лансира версията, че убийството на Стамболов е отмъщение за екзекуцията на майор Коста Паница, осъден на смърт по време на Стамболовото управление. Паница, герой от Шипченската епопея и Сръбско-българската война, е водач на македонските българи в борбата им против османското робство. Отначало той е съмишленик на Стамболов, но после стават врагове заради различните си възгледи за освобождението на Македония.
Стамболов иска да постигне по дипломатически път отстъпки от Турция и се стреми да поддържа добри отношения с нея, затова възпрепятства преминаването на чети. Македония ще бъде гробницата на България - пророчески казва той. Накрая Паница е осъден за „заговор" за военен преврат, който нито е бил сериозен, нито се осъществява, но въпреки всичко го екзекутират.
Следствието за убийството на Стефан Стамболов върви мудно. Григор Начович, по онова време министър на външните работи, изобщо не е разпитан, макар че според вдовицата на Стамболов - Поликсения, само той е знаел, че бившият премиер носи ризница под дрехите си. (Начович му я купил от Виена, преди да се скара с убития.)
Убийците неслучайно са секли само главата
му - някой им е казал за ризницата. (Всъщност в деня на покушението било горещо и той не я сложил, но е нямало кой да им го съобщи.) Полицията арестува Наум Тюфекчиев, файтонджията Мирчо Ацев и един от убийците - Боне Георгиев. Халю и Талю успяват да се укрият. Талю избягва в Румъния, а Халю е в Сърбия, макар че за залавянето му е определена парична награда. Уликата срещу Тюфекчиев е револверът, който Боне Георгиев оставя на местопрестъплението. Установява се, че на 3 юли сутринта, в деня на покушението, Тюфекчиев е освободил от митницата пет револвера, изпратени от брат му от белгийския град Лиеж.
При обиска в дома му са намерени само три от тях. Заключението е, че с единия от двата изчезнали револвера е стреляно срещу файтона на Стамболов. Съдът оправдава Тюфекчиев. Той е известен оръжеен майстор, често внася пистолети, които преработва по своя система и после ги продава. Според съда няма нищо чудно, че негови револвери са попаднали в македонски комити. Това не доказва, че той им ги е дал или продал, за да убият Стамболов. Така в затвора остава само „шофьорът" на престъпниците Ацев. Халю е заловен едва на 23 ноември 1901 г., когато вече на власт е Демократическата партия на Петко Каравелов.
Осъждат го на смърт. През 1904 г. обаче поради изтеклата давност от убийството на Стамболов присъдата е намалена на 15 години, които е пратен да излежава в Шуменския затвор. Наум Тюфекчиев забогатява, но продължава да се занимава с тъмни дела. Той е централна фигура и в атентат в градското казино през 1915 г. На 25 февруари 1916 г. е убит от екзекутор на ВМОРО на улица „Раковски" - същата, на която 21 години преди това е съсечен Стефан Стамболов. Това е поетично отмъщение на съдбата. Талю никога не е заловен.
