Годините са разкъсали връзките на много българи с техните сродници, заминали някога да работят в САЩ, за да изкарат прехраната на семействата си в България. Прави впечатление обаче, че служителите сравнително точно са записвали имената на българите емигранти, но в същото време са се отнасяли много некритично към изписването на имената на селищата, от които идват те. Например, Стойо Иванов Крушкин – български емигрант от 1913 г., е изписан правилно, но в някои документи родното му място - село Бистрица - е изписано като „Bistiskes“, което само звуково наподобява онова, което би било „Bistrica“! Служителите от имиграционната служба са приемали приоритетно името на човека и държавата, от която идва, но населеното място е било от по-ниско значение, въпреки че ако нещо се случи с въпросния емигрант, те по някакъв начин трябва да уведомят неговите близки. Причината е в доста
сложните наименования
на населените ни места. Служителите са чули Бистрица, но са изписали онова, което са разбрали от името, а именно – Bistiskes, което според тях наподобява истинското име. Много са малко и проучванията, които са правени задълбочено върху историята на българската емиграция в САЩ конкретно. На практика сериозни исторически изследвания в тази посока са само две – едното е на професор Трендафил Митев и другото е на д-р Иван Гаджев. Първият е историк, а вторият е ветеринарен лекар, но научно-историческият му поглед върху историята на емиграцията ни в Северна Америка е завидно прецизен и пълноценен. Отделяме повече внимание на втория автор не защото подценяваме първия, а защото поставяме акцента върху това, че д-р Гаджев създава
Институт по история на българската емиграция
в Северна Америка „Илия Т. Гаджев“. Той издава два напълно научно защитими тома с документи и снимки, както и с текст, който описва темата в дълбочина и ширина. Двата тома са издадени именно от Института. Още през 1976 г. д-р Гаджев създава въпросния институт, който е в памет на убития му от комунистите в България без съд и присъда баща. По това време той се нарича Научен институт „Св. Кл. Охридски“ и се помещава в Детройт. По-късно разширява кръга на своите интереси и научни разработки и се сдобива с името, с което е известен и днес. Д-р Гаджев премества архива си в България, в родния си град Гоце Делчев. За целта в центъра на града е издигната нова сграда на три етажа, която поема архива от книги, периодични издания, снимки, архиви, документи. Средствата за построяването и функционирането на института са поети от семейство Гаджеви.
Свързахме се с бай Иван Марков който е известен на администрацията в общината на Гоце Делчев като човека, който
държи ключа
от въпросния институт. Той ни каза, че архивът е в насипно състояние и на практика в него не може да се работи, защото ако човек търси нещо конкретно, то просто няма как да бъде открито, понеже всичко е в кашони и кутии, не е систематизирано, каталогизирано и подредено, както трябва да е в един научен институт с такъв богат и специализиран архив. По думите на бай Иван Марков, д-р Гаджев се е надявал, след като е предоставил архива напълно безвъзмездно, след като е построил и сграда, в която да бъдат поместени документите, държавата поне да поеме ангажимент по подреждането и осигуряването на регулярен достъп до института. Уви, това не се случва вече години наред. Бай Иван Марков е успял да направи нещо като
именен показалец на хората
за които става дума в архивите, което е огромен труд, но е необходимо поне няколко човека – екип, да се заемат с подреждането, за да може то да е професионално. Бай Иван не е специалист, той просто има добрата воля да помогне и го прави, но ангажиментът трябва да е на държавно-научно ниво, защото този институт касае историята на много българи и на практика се явява изключително ценно научно звено, което изследва една съществена част от историята на България и на българския народ.
Уви, държавата за пореден път нехае за нещо, което й е предоставено безплатно, а от нея се изисква само да се погрижи и да го ползва! Жалко е, когато една такава важна част от историята ни като нация се губи и нито хората могат да намерят данни за своите деди, нито пък учените могат да работят с едно документално съкровище, което просто няма кой да подреди…! Държавата е тази, която е длъжник за това начинание, дали пък толкова сме улисани в настоящето си, че не виждаме миналото си…! Дано не е така, защото народ, който няма минало или не се интересува от него, то той няма и бъдеще…!
