Елена Кодинова
От цяло десетилетие - както сами се хвалят организаторите - всяка година на 13 февруари общинската управа на столица в Европейския съюз дава позволение да се чества един фашист - ген. Христо Луков. На това мероприятие се събират здрави, яки младежи - предимно момчета, които носят български флагове със знака на рода Дуло, факли и транспаранти с лика на генерала. Те мръзнат с часове по софийските улици в лютата зима, защото се възхищават на един от най-големите проводници на идеологията на Хитлер в България. Част от тях се появяват с бутафорни военни униформи като извадени от гардероба на филмова продукция за Втората световна война. Всяка година множество защитници на демократичните ценности, които и управниците на столицата уж признават, протестират срещу издаването на разрешително за това мероприятие, наречено Луковмарш. Но всяка година без особени трудности Софийската община позволява траурно шествие в памет на фашиста Луков - най-престижното легално сборище на българските неонацисти, гримирано като акт на патриотизъм и възхищение от национален герой.
Спомням си как чух за първи път от български националисти историята за ген. Луков. Разказа ми я едно такова младо, здраво, право българско момче. Генералът лично, сам, с голи ръце отбранявал Кюстендил по време на Първата световна война. Ако не бил титаничният му подвиг, сега този град да е сръбски. (Все едно по онова време участниците в битките са имали някакво значение, когато държавните глави са сядали на масата за преговори и са вадели картите и ножиците, с които да прекрояват Европа.) После този достоен патриот бил застрелян в гръб на прага на дома си пред очите на собствената му дъщеря Пенка от тези страхливци, анархокомунистите. Антична трагедия! Разказа ми това момчето и пусна една мъжка сълза. А за мен ген. Луков е просто основател и ръководител на Съюза на българските национални легиони, поклонниците на Хитлер в България. Човек, за който се твърди, че се е опитал да организира държавен преврат с помощта на тайните служби на Третия райх. Военният министър, който е смятал, че сме много либерални към евреите си и който е искал да прокара антисемитски закони.
Генерал Христо Луков се е превърнал в една от емблемите на неонацисткото движение в България. Опитай се обаче да спориш с нацисти, че този човек е символ на ретроградност и проводник на отречена в цял свят идеология. Срам за нацията. Дори смело мога да кажа и национален предател, ако наистина е бил готов да смени митичния си патриотизъм за вярност към германските тайни служби. Ще те нарекат безродник, продажник, анархокомунист и еврейска подлога. Те точно така се изразяват, няма възпитание и добър тон, когато посегнеш на този техен герой. Луковмарш много добре илюстрира похватите, с които българските неонацисти се опитват да минат за патриоти. И дори успяват да излъжат с тях властите, които им дават разрешителни да си честват фалшивите херои.
Повечето родни неонацистки лидери на мнения имат много добри познания по история. Ровят се в събития от миналото, търсят битки и победи, с които да се идентифицират. Цитират тонове дати наизуст, разхождат се по събитията с лекота и са пълни с подробности. Само че тълкуват историята, както дяволът Евангелието. Когато разказват пред външни хора за ген. Луков например, винаги започват с Кюстендил и завършват с Пенка. Гъделичкат те по чувството за достойнство и за семейственост. Причастността му към фашистката организация си е за тяхна консумация и съм сигурна, че си я обсъждат помежду си с огромно удоволствие.
Когато описват идентичността си, българските неонацисти започват винаги с родолюбието. Премълчават омразата си към евреи, черни, хомосексуални. Те дълбоко в себе си не понасят дори инвалидите, старите и дебелите. Имат такъв плакат, с който показват, че и те ги дразнят. Обаче ако леко ги поразклатиш, веднага започват да ти обясняват, че бялата раса е голяма работа, а гейовете трябва да се избият. Но винаги се запознават с теб, като вдигат високо гордостта си, че са част от велика история. Ходи да спориш с това. Ако обаче им посочиш, че имат склонност да се възхищават само от главорези, а не от съзидатели, се напрягат и следват обидите. И странните обяснения, че воинът е по-важен от твореца, защото творецът не би съществувал, ако гордият воин не бил отвоювал живота му. Все едно пък воинът би съществувал, ако лекарят не бе акуширал раждането му и пазил здравето му, ако учителят не го бе ограмотил, за да прочете историята си и да поиска да умре за нея, и ако архитектът не му бе построил дом, в който да не умре от студ.
Не виждам нищо лошо в патриотизма. Аз също се гордея с някои неща от българската история, макар да нямам никаква заслуга за тях. Горда съм, че съм потомка на народ, който си е спасил евреите по време на Втората световна война, когато всички са ги предавали и мразели. Светът ни се поклони за това. Гордея се и с българския пробив на нормата да се проповядва в църквите само на догматичните езици. С богомилството, с Боянската църква, с Джон Атанасов, Елиас Канети, Юлия Кръстева, Цветан Тодоров, дори с Христо Стоичков и Бербатов. С всеки един български акт на независимо мислене, творчество, толерантност, съзидание. Българските неонацисти, които искат да минат за патриоти, не се гордеят с тези неща, а с ген. Луков. И така сами си признават, че не са родолюбци, а обикновени лукови глави. Защото, ако бяха истински патриоти, щяха да организират марш в памет на Димитър Пешев, а не на ръководителя на Българските национални легиони.
Българските неонацисти искат да минат за дисциплинирани, възпитани, пример за подражание, елитни човешки екземпляри. Лидерите им изискват почти военна дисциплина от тях. Истината е, че зад това се крие океан от агресия, породена от лична неудовлетвореност. Повечето от тях нямат никакви успехи като индивиди. Дълбоко в себе си се чувстват бурмички в машината и за да преодолеят усещането си за безсилие, се гордеят все с агресивни неща, за които нямат никаква заслуга. Като например победите на хан Крум, генерали, воини, превземания, кръвопролития. Владетели, които кротко са градили, не са сред любимите им икони. Друго си е да пиеш вино от череп. Ето това е мъжко, патриотично и достойно. Свободният човек, съзидателят, доволен от собствените си успехи, е склонен да приема и да се движи с лекота в хаоса и не изпитва никакво желание за пълен контрол над действителността. Той върши всичко по убеждение, а не поради наложени правила. И признава същото на останалите около себе си. Недоволният и потиснатият, човекът без лично самочувствие затиска гнева и агресията си и се опитва да овладее реалността със свръхдисциплина.
Такива хора има във всички европейски страни. Има ги и в България. Само че защо с подобни разрешителни за неонацистки маршове под благовидни предлози българските власти им позволяват да се легитимират? Аз съм чувала и видни наши политици да твърдят, че няма нищо лошо в национализма, и сами да се титулуват националисти. Когато политици одобряват национализма, само насърчават младите нацистчета да стават агресивни и гръмогласни. Те вече дори си позволяват да твърдят, че в наименованието „антифашист" има елемент на нетолерантност заради частта „анти". Че им се нарушават правата, като не им се позволява да се заявяват публично и да си организират събитията. Днес носят само униформи и веят трибагреници. Но ако още пет години ги пускат да правят Луковмарш, като нищо ще си пуснат мустачки като на Хитлер, ще се срешат на път и ще си сложат по един пречупен кръст на ръкава. И в този вид ще отидат на следващия гей парад да пребиват шарени весели хора, които искат просто свободно да се обичат. Ако общината се разгневи на подобни размирици по време на по-демократични събития, да си спомни какви разрешения е издавала за честването на един фашист. И да се почувства виновна, че е легитимирала неонацисти. А към здравите прави момчета, които леят мъжки сълзи за ген. Луков, имам само едно питане - не ви ли писна разни идиоти да се възползват от комплексите ви, които, като влязат в парламента, става ясно, че обичат парите и облагите повече от родината си?
