„Току-що влакът беше потеглил и ние минавахме за последен път покрай моя квартал. Всичко ми беше толкова добре познато, дори и хората, някои познавах, други не. Но знаех, че ги виждам за последен път.
Ей там някъде между блоковете беше и този на Мимето. „Какво ли прави точно сега“, се питах.
Бях обзет от една смесица от чувства, страх от това, което предстоеше, разочарование, че няма да се видя може би с всичките си приятели, и загубата на любимата ми, а колко хубави спомени ме завладяваха в този момент“. Това пише в спомените си българският емигрант в Канада Христо Илиев-Фрица.
Спомените му са толкова цветни и живи, че не се нуждаят от редакция, ето ги в автентичен вид:
„Какво ли щеше да стане с мен
тази нощ? Или щяхме да успеем, или да ни убият на границата, или да ни заловят живи и да ми мине една част от живота по затворите. Дали Владо наистина познава толкова добре границата, колкото казваше самият той.
Последните светлини на София се скриха зад хълмовете. Нещо се откъсна от мен, сякаш започвах един нов живот…
Влакът спираше на гарите, колелетата му скърцаха някак си зловещо, всеки път пътниците намаляваха останахме почти сами, сякаш ни подготвяше за голямото изпитание, когато на една от гарите Владо стана и тръгна да слиза без да промълви и една дума, аз го последвах, такава ни беше уговорката…
Това беше гарата, където се качваха военните да проверяват документите. От тук нататък започваше нашата опасност. В този район можеха да се движат хора с документ, издаден от властите.
Всеки, който се намираше тук без този документ, беше нелегален и подлежеше на съдебно наказание. Ние знаехме, че за комунистическата власт
беше по-изгодно да бъдем убити на място
…Ние бяхме непознати за този район. Местните хора имаха задължението да съобщават за съмнителните лица като нас на съответните органи.
Вървяхме на изток, а те на запад, там където беше и границата. След известно време, което Владо прецени, се обърнахме и ние също тръгнахме в нощта към нашата цел, границата с Югославия. Пресякохме жп линията и започнахме да се катерим и слизаме цялата нощ по едни баири, нагоре-надолу, заобикаляйки тук-там разни малки селца, той наистина познаваше перфектно местността.
На развиделяване стигнахме до една полуизоставена барака. Тук стояхме скрити до вечерта… Някъде към обяд чух в далечината, някой си тананикаше и идваше, към нас. Погледнах през прозорчето и замръзнах – един дядка с магаренцето си идваше право към бараката. Беше толкова близо, че нямах време да събуждам Владо, само застанах в ъгъла скрит.
Дядката, когато стигна до бараката, надникна през прозореца, видя със сигурност краката на Владо, спря да си тананика за части от секундата, и продължи пътя си, тананикайки, все едно нищо не е станало или видял. Когато се отдалечи достатъчно, веднага събудих Владо и му разказах какво се беше случило.
Моментално изскочихме от бараката и хукнахме по обратния път, на едно място намерихме едно ручейче и нагазихме в него, след известно време пак сменихме посоката, тръгвайки към границата този път. Накрая намерихме един склон, пълен с листа
от дърветата, зарихме се с тях
и притаихме дъх. Така стояхме неподвижни чак до вечерта, докато не се стъмни напълно.
Когато бяхме сигурни, че можем да напуснем ,,скривалището“ си, поехме отново пътя към границата.
Беше една ясна лунна нощ.
Вървяхме по билото на планината, долу ниско се виждаха последните светлини на град Петрич.
След няколко часа ходене на едно място Владо спря пред мен като закован и ми показа една тънка, колкото рибарско влакно сребриста жичка, тогава ми обясни какво е това. Част от сигналната погранична система, ако я докоснехме, щеше да излети сигнална ракета, по това граничарите щяха да знаят, че в района има нарушител.
Прескочихме я и продължихме, като вниманието ни беше повишено. След още сигурно час вървене и тук-там прескачайки сребърните нишки стигнахме до кльона. Една около два метра телена ограда.
Владо спря и ме попита:
– Ето я границата. Сега какво правим? В момента в, който пипнем телта, най-вероятно в заставата ще получат сигнал…
Аз отговорих:
– Нали за това сме тук!
Той се наведе и дръпна двата тела без да ги допира до другите, достатъчно да мога да се провра. После аз, вече от другата страна направих същото. Когато и той беше се проврял, пред нас имаше една около три метра разорана бразда по дължината на оградата, в нея оставяхме следите си.
Прочети още
Аз я пресякох, Владо също, но вървейки на обратно. Чак сега разбрах, защо имахме еднакви обувки. След това вече с всичка сила
хукнахме да бягаме
След около километър тичане минахме покрай един бял пирамидален камък с инициалите от едната страна БЪЛГАРИЯ и от другата Югославия.
Спомням си в този момент зърнах за последен път заснежените величествени върхове на Пирин планина.
Не, аз не бягах от планините и от българите, аз бягах от корумпирания социализъм. Там, където ни учеха да се скатаваме и да се правим на щастливи, там, където ако не си с партията, ще си една пионка от голямата игра. Моите амбиции бяха други“.
