Малцина са онези наши сънародници, емигранти, които се осмеляват да се завърнат по родните си места в България във времената на комунизма.
Причините са повече от ясни съобразно историческите времена. Повечето българи, които са напуснали Родината преди установяването на тоталитарния режим, въобще и не си помислят да се завърнат, докато установената власт не падне. Всички смятат и са убедени, че това е временно явление, което ще отшуми с еуфорията от края на Втората световна война, но то се оказва твърде устойчиво и поне в България просъществува цели 45 години!
Повечето нашенци обаче вярват, че само до няколко години след 1944 г. комунизмът ще се изчерпи икономически и емоционално и ще падне сам. Още в първите години след установяването на „народна власт“ в България, след 1944 г., което е щампата за обясняване на налагането на комунистически режим от съветски тип,
започват и политическите преследвания,
дори и срещу хора, които просто имат свои роднини извън България – в капиталистически страни и най-вече в САЩ.
Пътуванията извън България са ограничени до максимум. Посещенията отвън обаче остават разрешени. Тоест, онези, които имат желание да посетят България, са добре дошли и особено доларите и останалите конвертируеми валути, които те евентуално носят, за да харчат именно тук.
Избягалите по времето на комунизма нямат никаква връзка дори с най-близките си роднини, но и връзката с тях е повече от опасна, защото тайната полиция, наречена фиктивно Служба за държавна сигурност е силно идеологически подплатена и политически ангажирана с комунистическата партия, дебне всеки за всичко. И най-малкият повод за съмнение за връзки с чужбина и особено със Запада, може да коства на човек в онези първи години на терор – влизане в затвора, а също и редица репресии като отнемане на имущество, интерниране в провинцията, забрана за упражняване на професия, забрана за обществена и творческа изява и много други.
Това е причината повечето от сънародниците ни, които са извън границите на България, да не искат да се завърнат, дори и на гости, а онези, които са се спасили след установяването на комунизма, вече са имали възможността да разкажат впечатленията си от новата власт в България и това още повече затвърждава
убедеността на всички емигранти да стоят настрана
от Родината, която е токсично опасна и за тях, а и за близките им, които са останали там.
И все пак, има българи, които се осмеляват да посетят Родината си. Това, разбира се, се случва доста време след установяването на режима и едва при неговото условно калибриране – някъде към 60-те години на ХХ век.
Тогава вече се появяват първите симптоми на някаква, макар и формална и условна, търпимост и толерантност към чужденци, особено от Запада, както и към връзките на българи, живеещи в България с техни роднини – емигранти.
Властите постепенно позволяват на хората на изток от „Желязната завеса“ да получават поне колети от близките си, които са останали на запад от условната идеологическа граница на света. Това, разбира се, се контролира зорко от съответните органи.
И именно тогава – през 60-те години на ХХ век,
започват и регулярните посещения на българи-емигранти
в Родината. Те започват да се завръщат при близките си, на гости, плахо, за малко, набързо, като някои от тях, понеже нямат актуална информация за състоянието в България, изпадат в почти комични ситуации, като носят сандъци с провизии – брашно, ориз, дрехи, варива и други трайни продукти.
В същото време в България постепенно започва изграждането на специализирани институции, присъдружни към създадената политическа полиция, наречена по съветски образец милиция, които се занимават с „уреждане на статута“ на емигрантите ни по време на престоя им в Родината.
Така те хем са обхванати от „службите“, хем макар и неофициално са картотекирани като „незъвзвращенци“, хем и се контролира движението им в страната – къде ходят, с кого се срещат, какви намерения имат и какво говорят или пропагандират.
Разговорите с близките на онези, които са напуснали някога България, са винаги тихи, приглушени, те се пазят, защото всеки знае, че и „стените имат уши“…!
Избягват се политически теми,
а в случаите, когато неволно се опре и до тях, те се коментират набързо, с усмивка, сякаш това се казва ей така, а не сериозно, …за всеки случай…!
Така посещения на лелите и чичовците „от Америка“ бяха зорко следени от службите на „народната власт“, да не би случайно да стане „гаф“ и някой да каже публично, че в Америка се живее по-добре, отколкото в България, или пък във Франция, примерно, има по-голям избор на стоки и услуги…!
Властта наистина постепенно допусна връзката с чужбина, но създаде достатъчно страховити органи, които да контролират тези контакти, за да има пълна сигурност, че статуквото ще се запази, и то наистина се запази цели 45 години у нас!
