Любомир Левчев и Дора някога…
Албена Атанасова
Любомир Левчев се радва на жълто-ръждивата есен, докато се разхожда край Докторската градинка. Големият поет всеки ден изминава задължително количество крачки в името на физическата си форма. Душевната я поддържа с писане на нови стихове. Те - което не е изненада за никого, са изпълнени с мъдрост и изискана тъга заради вечната и обречена гонитба с изгубеното време. Творенията, естествено, ще влязат в поредната книга на прочутия лирик.
Господин Левчев, роден сте през април - месеца, през който най-често се пада Великден: Какво е за вас Възкресението? Възможно ли е то днес за българите в България?
- Да, роден съм на Велика събота. Възкресението може да се нарече възвръщане към живота, събуждане от смъртта. Мистиката пречи да му се даде научно определение. Като вяра Възкресението царува в света на чувствата. Вярата във Възкресението е способна да възвръща живота на народите. По времето на Екатерина Велика руската академична наука определя българския народ като изчезнал. Но почти веднага се коригира. Аз вярвам, че българският народ има способността да възкръсва. Срещал съм самотни хора, които изповядват мъртви религии и хора, които вярват, без да знаят в какво. България не би могла да съществува без вярващите в нея хора.
Прието е да се казва, че по времето на социализма властта забранява да се ходи в църква - какви бяха традициите в семейството ви?
- Аз съм кръстен в Боянската черква от поп Евстати Витошки - убит веднага след 9 септември 1944 г. Вкъщи с вярата и с религиозните традиции се занимаваха най-възрастните. На Великден баба ми ме водеше на черква. Вятърът почти веднага духваше свещичката. Аз се ядосвах и я припалвах. Носех свещта като нож. Накрая у дома се смайвах, защото свещичката отново гореше над мрачината като възкръснала.
Майка ви е учила музика - можете ли да пеете и да свирите като наследство?
- Доста години до гимназиални времена майка ми настояваше да вземам уроци по цигулка при известния педагог Констанстин Зидаров. Обаче той я предупреди още в началото, че нямам музикални заложби. Не може от сутрин до вечер да играеш футбол и със счупени пръсти да свириш на цигулка... Майка ми го молеше да продължим уроците. Зидаров ми разказваше интересни истории за музиканти. Малко преди да умре, посетих моя учител в един старчески дом. Носех му цветя и бонбони. Той се развълнува и ми каза, че съм бил най-добрият му ученик. Тази ласка беше последният негов урок.
Баща ви е бил лекар - защо не тръгнахте по неговия път? Когато дете остане без родител, обикновено се опитва да подражава на образа, издигнат на пиедестал.
- Сестра ми ме изпревари. Това, разбира се, е шега. Лекуването на душите има своите тайнствени храмове и болници.
А откъде идва фамилното ви име?
- Войниганското селище Етрополе посрещнало въстаниците от Второто търновско въстание през 1686 година. Те поръчали златни лъвчета на Уста Пацо. Преди да убият майстора златар, го нарекли Уста Пацо Левчето. Наследникът му - Даскал Дойно, моят дядо, бил преводач в Руско-турската освободителна война. След Октомврийската революция починал от мъка по избитата руска царска фамилия. Баща ми е приет да следва медицина, за да лекува сираците. Участва в освиркване на царя и е изключен от университета, защото наивно си признава. Опростен, завършва и странства по болниците с мълчаливо досие. По време на Втората световна война е мобилизиран в Гърция. Умря при операция, преди да навърша 11 години. До смъртта на баща ми семейството ни изглеждаше заможно. В кабинета му имаше рентгенов апарат. Нямаше никаква друга собственост и спестявания. Майка ми продаде рентгена и пианото. И се преселихме в София в дома на дядо ми. Майка ми започна работа в стъкларска фабрика. Тези игри на съдбата ни правеха богати в очите на бедните и бедни в очите на богатите.
През 1964-а излиза книгата ви „Но преди да остарея" - какво трябва да направи човек, артист или не, преди да реши, че това му се е случило?
- Вярвах искрено, че ще живея трийсет години. Може би с тази вяра подлъгах художничката Дора Бонева да се омъжи за мен. Книгата ме наказа преди да остарея. Когато след Карибската криза през 1963 г. Хрушчов разярен се нахвърли срещу съветската интелигенция, някои философи предложиха да се ударят и български творци. Академик Тодор Павлов по разни заседания ме заклейми като „бивш комсомолски поет", „агент на империализма" и „шизофреник". Бях изпратен в Баня, Карловско, да „изучавам живота". Това означаваше да се подписвам всяка сутрин, без право да напускам селото. Книгата „Но преди да остарея", за която ме питате, беше свалена от печат. След шест месеца аз се върнах в София и книгата излезе. Чудесният белетрист Йордан Радичков и художникът Здравко Мавродиев изрисуваха съживената книжка, докато аз черпех в Клуба на журналистите. Миналата година публикувах фототипно издание на този екземпляр с техните уникални рисунки.
Защо според вас само в България пенсионират артистите?
- Не зная защо. Истинските артисти във всяка възраст - дори най-преклонната, си остават светли магьосници.
Това лято станаха 35 години от смъртта на Людмила Живкова - с какво тя беше изпреварила времето си?
- Съмнявам се, че времето може да бъде изпреварено, освен ако часовникът ти не е верен. Между духовните часовници, по които се ориентираше Людмила, бяха мислители като Блаватска и Рьорих - баща и син. Имам чувството, че те показваха и миналото, и бъдещето. Деца от цял свят си служеха с нейния лозунг: „Единство, творчество, красота."
Кои нейни идеи и философии тогава изглеждаха най-екстравагантни и скандални?
- Може би най-екстаравагантни бяха тези, които не разказваше, не развиваше, но преследваше с особено вдъхновение. Личните тайни на Людмила не са разгадани.
Защо нацията ни често „изяжда" децата си, без да е особено революционно настроена?
- А нима няма деца, които изяждат своята нация?
Празнувате 6 десетилетия брак с Дора Бонева. Беше ли любов от пръв поглед - удар от светкавица, както казват французите?
- Вече съм описвал първата ни среща. Тя е една и няма как да я сменя. Беше онова магическо лято, което се готви да стане на есен. Най-сетне Дора се появи на Орловия мост. Моето смущение и възхищение се опитваха да се направят на важни. Дора ми се усмихна иронично: „Никога не съм закъснявала толкова малко." Седнахме в изящната сладкарница „Савоя". Подарих й бележник и я помолих да нарисува нещо. Тя каза: „Да не мислиш, че е толкова лесно. Напиши ти нещо." И аз написах: „Обичам те." Тя се разсърди. А аз отговорих: „Щом смяташ, че е толкова лесно, ти напиши стихотворение." И тя написа: „Това не ти отива. Не влизай в този тон. Поетите не бива да пишат по шаблон." След този случай срещите ни станаха всекидневни. Дадохме си дума никога да не се разделяме и никога да не се женим. След два месеца се оженихме.
В „Тъжна светлина" се наричате „водач на миражи" - кои са илюзиите, с които никога не успяхте или не пожелахте да се разделите?
- Ще бъда откровен: с илюзиите не се разделям. Най-мъчително се разделям със себе си и с приятелството.
Появили сте се на бял свят в Троян, живели сте във Велико Търново, били сте „заточен" в село Баня, по-късно пътувате из цял свят - чувствахте ли се през годините като номад?
- Наистина много съм скитал, но номадството ми е чуждо.
Кога за първи път „опитахте" от цената на свободата?
- Почувствах свободата, когато за първи път останах сам с козата на хазяйката в село Демиев хан, където бяхме евакуирани пред 1944 г. Всички други кози се губеха напук на малките козарчета. Само моята се грижеше аз да не се загубя. По небесния път димеше огромен военен самолет. Майка ми се грижеше за сестра ми в санаториума в Трявна. А аз лежах под сянката на свободата. И се мъчех да прочета стихотворението „Каменарче" от книжката на Смирненски, която сестра ми ми подари.
Говорите ли все още за политика със семейството и приятелите? Въобще има ли смисъл все така да се ядосваме на дивотиите на политиците ни?
- Към тайните на политиката ме отведе вуйчо ми Драгомир-Железния човек, комунист и професионален революционер. Времето, в което живеем, говори непрекъснато за политика. Зная, че много отдавна съм станал зоон политикон, както ни наричаше Аристотел.
Имате много приятели, но бихте ли казали с какво продължавате да помните Радичков?
- Помня го като един от най-дълбоките духовни мъдреци - дошъл не от академиите, а от мъдростта на обикновените хора. Има една игрива дума, която употребяваме - „безкрайност". Това беше той. Работехме с него в най-малката стаичка в „Литературен фронт", която можеше да побере трима души. Но на нас ни стигаше духовното пространство.
Как се случи така, че се сближихте с Ванга? За какво си говорехте най-често с нея?
- Срещите ми с Ванга бяха не магия, а тайнство. Първата ни среща беше по нейно желание. Дойде вкъщи. Първите думи, които чух от нея, бяха иронични: „А бе, Левчев, много на меко ви седят задниците на вас, комунистите. За това ли се борихте? Баща ти за това ли се бори?" Поздравих я хладнокръвно и й казах, че никога няма да я питам за свои работи. „Аз пък ще те питам - каза тя. - Ще назначиш ли едно момиче на работа при теб?" Така започна нашето приятелство. А ето как завърши: Отидох при нея без предупреждение. Сляпата ме видя отдалеч. Аз чух гласа й от невидимото: „Любчо, Любчо, лошо, много лошо идва." Наруших своето заклинание и попитах: „Какво идва? Какво е това лошо?" Ванга беше в транс: „Парите сменят своето место." Нищо не разбрах. Но скоро светът щеше да разбере какво значи това. След дълга пауза последните й думи бяха: „Няма страшно, Любчо!"
