Иво Сиромахов
Приятелите му го наричат Гошо Анархията. Този достолепен мъж, който няколко пъти се е изправял очи в очи със смъртта, е един от най-ярките символи на съпротивата срещу комунистическия режим.
Роден е през 1933 г. в Горна Джумая. След деветосептемврийския преврат баща му е арестуван и измъчван от комунистическата милиция по обвинения, че помагал на хора да преминават нелегално гръцката и турската граница. Прекарва дълги години по затвори и концентрационни лагери.
След завръщането му от лагерите семейството е интернирано в Панагюрище, където Георги завършва гимназия. На съучениците му е забранено да разговарят с него, защото е син на „враг на народа“.
Когато завършва гимназията, му забраняват да кандидатства в университет. Единственото училище, в което не искат документ за „благонадеждност“, е лаборантското училище и Константинов отива да учи там.
На 3 март 1953 г. заедно с Васил Дичев от Елхово със самоделна бомба взривяват паметника на Сталин в Борисовата градина (тогава Парк на Свободата). Паметникът се килва напред и пада. Но съдбата има особено чувство за хумор - няколко дни по-късно кървавият съветски диктатор умира.
По стар български обичай
атентаторите са предадени от доносници
и заловени. Константинов е осъден на 20 години затвор.
Откарват го в Белене. Директорът на затвора полковник Томов (бащата на журналиста Тома Томов), му казва: „Сложил си бомба на статуята на другаря Сталин? Не те осъдиха на смърт, но тука ще платиш с живота си“.
През 1962 Георги Константинов получава амнистия и е освободен, но остава под наблюдението на Държавна сигурност. През 1973 успява през Югославия да избяга във Франция, където живее до падането на комунизма.
Френските власти го карат да подпише декларация, че няма да се занимава с политическа дейност на френска територия, защото това можело да наруши френските интереси в България. Константинов отказва, въпреки че го заплашват, че ще си има неприятности. Гошо Анархията невъзмутимо им отговаря:
„аз съм свикнал с неприятностите“
Георги Константинов прекарва 18 години в изгнание. Мерзостта на комунистическата власт стига дотам, че вербува брат му Огнян да сътрудничи на Държавна сигурност и да пише доноси срещу Георги.
През 1991 Гошо Анархията се връща в България, но новите демократи не искат в редиците си безкомпромисни хора като него. Константинов участва във възстановената Федерация на анархистите и пише във вестника им „Свободна мисъл“.
През 2007 президентът Петър Стоянов го предлага за член на Комисията по досиетата. Но тогавашният парламент не го допуска до комисията с аргумента, че бил съден за тероризъм.
Какъв позор!
Днес Гошо Анархията е най-възрастният оцелял политически затворник от годините на комунистическата власт.
Поглеждайки назад, Константинов обобщава:
„Не знам дали е предопределение от съдбата или обстоятелствата така са ни формирали като народ. В нас няма борбеност, нито идеали, нито има търсене на пътища, нито имаме готовност за саможертва. Аз мисля, че и 1 процент от днешните млади хора, което значи 25 хиляди души, ако бяха готови да действат за благото на народа, държавата щеше да има друг облик. За съжаление не 25 хиляди, а 25 човека не могат да се намерят. Тези, които излизаха на сцената и се подвизаваха досега по различни партии, са негодници, шмекери, гангстери, мошеници. Тях освен уреждане на собствените им проблеми и тези на роднините и приятели, нищо друго не ги интересува.“
Георги Константинов е човек, който се е борил за достойнството си на свободен човек и е заплатил висока цена за него. Това, че днес, в залеза на живота си, е забравен от всички, е тежък позор за българското общество.
