Няма друг актьор в българското кино като Иван Иванов, който става толкова обичан и харесван едва след първата си роля в него.
Изиграл култови образи във „Всичко е любов“, „Лавина“, „Комбина“ и много други, той тихо си отиде в последния ден на януари.
Последните години от живота си Иван Иванов изкара в усамотение в къща в пазарджишкото село Оборище и убиваше времето си в писане. На спомени, на стихове, на размисли... Чрез словото искаше да каже на своите многобройни почитатели, че е жив, че ги обича и че не се предава.
Прочети още
Асеновградчанинът с неартистичното име Иван Георгиев Иванов завършва техникум по механотехника с диплома 3,00. Кандидатства география, школата в Симеоново, право. Изкарва изпитите, но дипломата го връща в изходно положение.
През 1969 г. е републикански шампион по джудо. Става радист на софийското летище. С приятеля си Славчо Миленов дават нощни дежурства. Миленов кандидатства два пъти актьорско майсторство във ВИТИЗ, но го късат. Той обаче не се отказва. На следващата година го приемат. И Иван си казва:
„Щом Славчо влезе, значи и аз ставам...“
Взема материалите му – монолози, басни, стихотворения – и кандидатства. На майтап. Но е приет от раз! Това се случва през 1974 г. Двамата с Любен Чаталов са на по 23 години – батковци на 18 – 19-годишните първокурсници.
Класът се води от проф. Димитрина Гюрова и Богдан Сърчаджиев-Бондо. В първия час на първия учебен ден той пита всички защо искат да станат актьори.
„Майка ми е режисьор и аз съм отраснал по сцените...“. „Аз съм си мечтала за това от дете...“. „Защото родителите ми са артисти и искам да продължа традицията...“.
По-късно Иван Иванов ще признае, че докато слушал тези отговори, коленете му омекнали. Бил последен в редицата и като му дошъл редът, тихо казал: „Не знам... Случайно. Казаха ми, че може и с по-слаба диплома да се кандидатства. Никъде не ме искат за нищо. А имам и момченце на годинка...“
И се започва. Участия в режисьорски откъси, Димитрина Гюрова го взема в „Много шум за нищо“, играе ролята на Сатин в спектакъла „На дъното“ на сцената на учебния театър. И запомня една реплика на героя си, която се превръща в нещо като ключ към бъдещата му работа и поведение на бъдещия актьор.
Сатин казва: „Направи така, че работата да доставя удоволствие. Може би и аз ще работя. Мооже би...“.
Гюрова много държи Иван да казва провлаченото и ударно Мооже би... „Тогава не го разбирах, защото Сатин е на 40, а аз – луд за връзване, на 27. След години ми стана ясно какво значи това „Мооже би. Разбрах, че работата не е цел. Важно е съвършенството...“, казва Иван Иванов
Киното забелязва красивия рус и синеок актьор, но го канят за малки роли. Когато е в трети курс, Борислав Шаралиев го вика на проби за бъдещия си филм „Всичко е любов“. След дълъг кастинг и колебания Шаро, както наричат режисьора, решава да заложи на основния холивудски принцип, според който
актьорите красавци се харесват много повече на зрителите,
и залага на Иван Иванов. Уцелва в десетката, защото освен красив, Иван е и талантлив. Помага му и неговата младоликост, защото той вече е на 27, а героят му Радо – на 18 – 19.
„В трети курс започнахме репетиции на изпитните ни спектакли. В „На дъното” по Максим Горки Иван играеше Сатин. В същото време беше избран да снима „Всичко е любов”. От ВИТИЗ не го пускаха. Тогава той каза: „Напускам класа. Искам да снимам в този филм“. Слава богу, се стигна до споразумение – няколко дни снимки и после репетиции. А ние пък трябваше да продължим репетиции. И аз много самоотвержено реших да репетирам вместо него. Научих текста му, подавах важни сигнални реплики, движех се по мизансцена... Да върви работата. Нали сме колеги, нали сме приятели“, спомня си съпругата му Петя Силянова.
А след „Всичко е любов“ е забелязан от кинорежисьорите, че чак не му остава никакво време за театралната сцена.
В Младежкия театър почти няма участия, защото е постоянно на снимки. Иван Добчев успява да го примами във Военния театър с ролята на Ромео. Но критиката не приема радушно решението на режисьора да размие границите между трагедията и комедията и постановката няма особен успех.
Иван Иванов може би използва този момент и напуска и трупата на Военния театър. „Аз съм индивидуалист анархист и не мога да търпя затворени пространства. Стрелец съм не само по зодия, но и по природа. А в театъра декорът е условен...“, обяснява актьорът отношението си към това сценично изкуство.
От 1983 г. става щатен актьор към Киноцентъра. Продължава да влиза от филм във филм: „Юмруци в пръстта“, „Ударът“, „Лавина“, „Комбина“, „Мярка за неотклонение“, „Романтична история“, „Борис I“… Случва се да снима паралелно в два филма, което води до весели и не съвсем весели истории.
След „Всичко е любов“ всички ученички лепят снимката му в лексиконите си. След „Комбина“ започват да му подражават тийнейджърите – имитират го като поведение и особено като прическа. Всички момчета от един клас във врачанска гимназия се подстригват точно като героя му Вас.
В „Комбина” героят му Вас излиза от затвора и трябва да е остриган. Но по същото време актьорът се снима и в „Ударът”, където играе ролята на капитан Петър Илиев – реална личност, човекът, който на 8 срещу 9 септември 1944 г. осигурява превземането на Военното министерство.
И тъй като капитанът бил с хубав алаброс, не може Иван да го играе остриган нула номер. Затова в „Комбина” му изработват много специална перука. Но при снимките на „Ударът” се разболява от тежка бронхопневмония и така болен, дори леко напълнял от лекарствата, довършва „Комбина”.
След 1989 г. Иван Иванов и другите щатни актьори към Киноцентъра – Любен Чаталов, Филип Трифонов, Павел Поппандов, Джоко Росич и др., са уволнени. Иван казва, че тогава едно момиче от „Личен състав“ му предлага да работи в хлебозавод.
Българското кино изпада в клинична смърт и за актьора настават трудни времена. Изкарва по някой лев от участие в чуждестранни продукции като „На лов за червения октомври“ (1990), започва да дублира филми.
Отива на гости при приятел в САЩ, където изкарва около 2 месеца. Работи като бояджия, чисти апартаменти, боядисва врати,
катери се да кастри дървета...
„Даваха бакшиш хората. Бе много екзотично“, спомня си актьорът.
Иван все повече се затваря в къщата си в с. Оборище и все по-рядко се връща в София. Режисьорите не го канят във филмите си, защото си е извоювал име на „скъп актьор“. А и няма роли, достойни за могъщия му талант. „В повечето роли, които са ми поверявали, съм тип, който знае какво иска“, казва обаче Иван.
От този период той цени най-много участието си в тв сериала на Румяна Петкова „Гори, гори, огънче“. „В „Огънчето“ се опитах да изиграя „нищото“ и смятам, че успях. А това е най-трудното“, коментира актьорът участието си в сериала.
„Актьорството не е лавина. Не е нито комбина, нито мярка за неотклонение. То е тихо и самотно занимание. И в това е парадоксът: природата му е публична, а се ражда в самота“, казваше Иван Иванов, може би разгадал магията на киното и театъра…
Съпругата си Петя Силянова среща във ВИТИЗ, учат в един клас. Женят се през 1983 г. в Созопол, а малко по-късно се ражда и синът им Стефан, днес известен като рапърът Wosh MC. Преди това Иван Иванов има друг брак с медицинска сестра, от която има син Георги.
Купили къщата в село Оборище през 1986 г., а се преселили да живеят там през годините на промените у нас.
През последните си години актьорът се беше отдал на писане на стихове. „В човешкия живот е хубаво да се случват случки. А то, пробуждането, все някога идва. Трябва да го чакаме, не да го търсим. Времето не бърза за никъде. И ние не трябва да бързаме. То все някога ще дойде. Пробуждането е индивидуален акт. При мен дойде насън и аз, който в живота си бях написал само едно писмо до майка си в казармата, седнах пред белия лист и написах стихотворение.
Давам го на жена ми. Тя чете и пита: „Какво е това?“. „Не знам“, отвръщам аз. „И аз не знам, но е много красиво“. „Чакай, викам, да ти напиша още едно“, после и още едно... Никога не задрасквам. Слагам точка. И край. Така отидох в света на думите. Но сега не ми се пише. Както и не ми се играе. Какво друго можех да правя, освен да остарявам на екрана. Нито чакам следваща роля, нито чакам да се усъвършенствам. Край! Това вече е направено. Защо да го повтарям? И хайде! Живеене! Нищо не може да замени живота. Другото не съществува. Забелязали ли сте, че думите са живи само когато и човекът е жив. Само изречени от жив човек те имат енергията да пърхат и да политат.“
