Алисия Хосе Санча е наполовина българка, наполовина испанка, но от години живее и твори във Виена
Фамилната история на Алисия Санча е достойна за сценарий на филм. Животът е търкалял хората от нейния род по целия свят и продължава да ги води в далечни посоки. Когато преди дни откри във фоайето на Сатирата в София изложба с 44 скици на театрални костюми и сценографски проекти на своя баща Хосе Санча, тя обаче бе категорична: „Думите „романтично" и „интересно", които употребихте, за нас не важат. Тези понятия по отношение на нашата биография са само за другите. Ние не я виждаме нито като романтична, нито като интересна - това си е просто нашият живот. Така станаха нещата - беше съдба..."
Испанецът Хосе Санча (1908-1994) е създател на емблемата на Сатиричния театър - прочутото кукерче с камшика. През 50-те години той работи в софийския храм на смеха и визията на някои от първите постановки е негово дело. Рисунките от спектаклите „Баня", „Ах, тези привидения" и „Кралят отива на война" сега са показани там, а междувременно дъщеря му Алисия Хосе Санча се готви на 19 април да открие вернисаж със свои творби в софийската галерия „Арте". В момента нейният
предпочитан сюжет са градините - в тяхното изобразяване тя е вложила философското си кредо за неизменния кръговрат в човешкото битие. През есента на идната година в Националната галерия пък ще бъде представена мащабна експозиция на четири арт поколения Санча: дядото на Алисия - Франсиско Санча, баща й Хосе Санча, тя самата и нейният син, който също е художник - Бениамин Нахтигал (в превод Славейков, пояснява сеньора Санча). „Около 10 години съм била сценограф във Виена, но напоследък се опитвам времето, което имам, да го посветя на живописта", обяснява на чист български без акцент 67-годишната дама, макар да се води австрийска художничка. Въпреки че от десетилетия не живее в Родината си, Алисия все пак помни с гените си, че е внучка на големия писател Людмил Стоянов - един от основоположниците на символизма в българската литература, автор на антивоенната повест „Холера", а по-късно изявен пролетарски поет. Така че е възпитана в уважение и пиетет към езика на предците си по майчина линия, който е практикувала активно почти до 9-годишна възраст.
„Абсурдно е, ама моят най-добър език е немският, него го говоря като тамошен човек, а пък испанският и българският са ми както ги чувате", смее се тя. Тоест - отлично, отбелязваме си ние. Освен тях художничката владее перфектно английски, учила е и знае повече или по-малко френски и руски.
Баща й Хосе - потомък на стар род от Малага с уникалната за страната фамилия Санча, навремето се преселва с родителите си в Лондон, но всяка година семейството летува в Испания. Така през 1936-а там ги застига Гражданската война и тримата не могат да се върнат на Острова. Младият художник с леви убеждения грабва оръжието да се бие на страната на републиканците срещу фалангистите на генерал Франко, а майка му и баща му намират смъртта си по време на конфликта. Когато през 1939 г. в родината на Лорка се установява авторитарен режим, Хосе Санча е интерниран в лагер за политически противници във Франция. Оттам го измъкват съветски емисари и той емигрира в СССР. Именно в Москва той среща българската студентка Анелия - дъщерята на Людмил Стоянов, и безпаметно се влюбва в нея. Бъдещата литераторка и художникът се женят и им се ражда син - Алън. Но щастието им е кратко: обявена е Втората световна война и Анелия и малкият са евакуирани в тила, докато главата на семейството е на фронта, а по-късно е изпратен от Кремъл като „спящ агент" в Мексико със задачата да подпомага логистично братята латиноси при евентуална социалистическа революция. Условия за такава обаче няма и Хосе Санча пристига в България, където вече са се установили съпругата със сина му.
През 1950 г. в София се ражда второто им дете - този път момиченце, което кръщават Алисия. Почти половин век по-късно тя ще разбере, че темпераментният й баща е създал дъщеря и в Америка - със своя колежка, агентка на САЩ в Мексико. Именно по-голямата й сестра, която понастоящем живее в Ню Йорк, и нейните синове преди няколко години я потърсват и установяват връзка с нея. Двете жени се запознават и Алисия Хосе Санча твърди, че са успели да се почувстват близки.
Към средата на миналия век изненадващите разклонения в родословното дърво на Санча изобщо не занимават малката Алисия. Татко й се е устроил като илюстратор и сценограф в театъра и тя пази прекрасни спомени от българското си детство, от София и, разбира се, от почивките на Черно море. Но митарствата на семейството към Обетованата земя на Хосе Санча не спират дотук. Каквото и да рисува, той всъщност рисува Испания, забелязва и големият ни поет Веселин Ханчев, който увековечава носталгията на иберийския си приятел в стихотворението „Романсеро за Хосе Санча". „Побелял по черни гарги, остарял от нови срещи, двадесет и пет години обикалял по земята, ти на всяка чужда гара слизаш в своята Испания, ти при всяка нова среща виждаш своята Испания, ти рисуваш по земята само своята Испания", пише Ханчев.
Макар да е добре приет и тачен в България, Санча го тегли към родината му, а пътят към нея, оказва се, минава през Източен Берлин. Там го ангажират в киностудия ДЕФА - една от най-престижните в социалистическия блок, а сред филмовите декори, над които испанецът заляга, са и тези за българо-германската копродукция „Звезди" с режисьор Анжел Вагенщайн. Шокът от промяната за 9-годишното момиченце обаче е голям. „Тук беше топла страна, с топли, мили хора, поне така ми изглеждаше тогава на мен. И изведнъж се озовахме в една друга страна - студена, мрачна, тъмна. И самото ядене там беше странно. Като отивахме на пазара в София, имаше праскови, ягоди, всичко, което може да се сети човек. А там, когато майка ми ме пращаше да купя например кило чушки, ме връщаха обратно. Смятаха, че нещо съм се объркала. За немците изглеждаше абсурд някой толкоз много чушки да яде - те си вземаха по една-две единствено за декорация", връща машината на времето Алисия. „Мисля, че баща ми обичаше работата си в България, беше щастлив с нея и това се чувстваше. А в Германия, въпреки че имаше хубава работа, атмосферата беше съвсем друга", споделя художничката.
Може би затова семейството не пуска корени и там, а няколко години по-късно се мести в Лондон, който Хосе Санча познава от ранната си младост. Но не британската столица е неговата цел. Там художникът успява да получи паспорт в испанското консулство и, за да отведе в родината си Анелия, сключва и църковен брак с нея. В края на 60-те кръгът за Хосе Санча най-сетне се затваря. „Баща ми и майка ми се върнаха в Испания още по времето на Франко. Имаше един период от около година, когато него го вземаха сутрин, караха го в затвора, разпитваха го, вечер го връщаха да спи вкъщи и на другата сутрин пак го вземаха", разказва тя. Хосе дочаква падането на националкатолицизма и установяването на демократично управление в Испания и до края на дните си остава да живее там. Алисия следва в Лондон и Виена и не се установява при топлите южняци, а в хладна Австрия. Омъжва се за австрийски юрист, днес вече покойник. Тя има два брака зад гърба си и по един син от всеки от тях.
По бащина линия художничката има още много забележителни роднини. Дядо й е един от архитектите, проектирали пристанището на Малага. Баба й през 1886 г. става първата жена с докторат в Испания. Правуйчовците на Алисия пък основават футболния клуб „Реал Мадрид" - по-скоро като сполучливо бизнес начинание, а не от запалянковщина, защото произходът им е от Барселона, уточнява тя. Изкуството на дядо й по майчина линия - класика Людмил Стоянов, също е определящо за нея. Сеньора Санча иска да възстанови родната му къща в родопското село Ковачевица и да я направи музей. Тя се е изгубила от лицето на земята още преди да стане модерно да имаш имот там, но все още има живи жители, които помнят как е изглеждала. „Това ще ми струва последните нерви, защото не мога да почна с проекта, преди съседите да ми дадат разрешение да строя. Ние сме заедно в един парцел и ми трябва тяхното съгласие, а те са трима наследници, възрастни хора, които трудно ще се съберат. Но всеки ден се надявам, че адвокатката ще успее да получи това разрешение", казва Алисия и се усмихва при мисълта за любимия си дядо: „Людмил Стоянов беше много мил човек. Когато той присъстваше, всички се утишваха. Близо до него имах чувството, че нищо лошо не може да ми се случи."
