Мостът над Китенска река отдавна е стабилен и обезопасен
Утрото на 28 юли 1972 година не предвещава нищо лошо. Курортистите във ведомствената станция на НИПКИДА (Научно-изследователски и проекто-конструкторски институт по двигатели и автомобили) в Ахтопол стягат багажа си и се приготвят да отпътуват към домовете си в София. Същевременно две млади и здрави момчета, току-що уволнили се от казармата, се готвят за вечерна забава край брега на ММЦ (Международен младежки център „Георги Димитров") в Приморско, а 65-годишен рибар се гласи за поредния си улов в Китенската река. Летният сезон е в разгара си, а по алеите на ММЦ-то и към Китен щъкат красиви полякини и чехкини.
Вечерта обаче се превръща в нечовешки кошмар за всички. Привечер автобус „Чавдар", натоварен с 48 пътници, прибиращи се от почивка, вече е напуснал почивната станция в Ахтопол и към 19:20 часа стига до моста на пълноводната Караагач (известна още като Караач, Орляшка река, а от 1980 г. официалното й название е Китенска река, но мнозина си я наричат просто Дяволска река - б.а.). И тук се случва страшното. Мостът имал малка гърбица, образувала се от сгорещения асфалт, и шофьорът вероятно решава да я избегне. Рейсът отскача леко встрани и за миг водачът губи контрол. Предната и задната лява гума на возилото затъват в пешеходната зона на съоръжението над реката. Плочата, която е отдолу, се счупва и пропада, а на моста няма парапети и мантинела.
Автобусът се сгромолясва от 5 метра височина във водата, приземява се по таван и се превръща в ковчег, покрит изцяло от калните талази на Караагач. Пътниците са предимно майки с деца.
Свидетел на трагедията първи става живеещият наблизо рибар Васил Димитров, който по това време е излизал да слага рибарските мрежи. Той чува тътена от падането на автобуса, но първоначално не осъзнава какво е станало. След минута-две на повърхността забелязва човешки ръце и веднага поема с най-голямата лодка към давещите се пътници. Бай Васил не може да плува, но проявява изключителна смелост, героизъм и самообладание, като превъзмогва страха в тези трудни минути. След като достига с лодката до давещите се, той вижда как пострадалите започват да губят съзнание и не знаят какво да правят. Възрастният рибар с нечовешки усилия започва да прехвърля хора зад борда. В същото време районът се изпълва с хора, между които и много чужденци. Всички крещят, стъписани от ужас, но никой не посмява да скочи в мътните води на реката.
И изневиделица се появяват двамата смелчаци Евтим Милев и Иван Янев. Те вървят по пътя към Китен, официално облечени за вечерното джамбуре в ММЦ „Георги Димитров". След като виждат в бездната лодка с възрастен човек на борда, а в нея и няколко човешки тела, без да му мислят много, хвърлят дрехите си и отиват да помагат на лодкаря. Младежите се мятат в мътните води на реката и през изпочупените стъкла на рейса започват да изваждат пътуващите. От общо 48 пътници шансът да оживеят обаче имат малцина. Жертвите са 37. Те са на възраст от 3 до 75 години, а 14 от тях са деца.
От спасените 12 души една жена умира, но тя е със свръхтегло и сърцето й просто не издържа на огромното напрежение и спира, когато е вече извадена от водата. Един успява да доплува сам до брега. По-късно на мястото на трагедията пристигат леководолази и военни. Но те се натъкват само на трупове.
Равносметката е жестока: сред мъчително удавилите се летовници има и цели семейства. Като легенда сред местните хора започва да се разказва за отгледано от своите спасители извадено дете, чиито родители са загинали. Оказва се обаче, че оцелели деца няма. Двама от участниците в организираната след това акция по изваждането на хората и автобуса са леководолазът Георги Дърмонаров и служителят на КАТ Атанас Николов.
Инструкторът от морския клуб към тогавашното ДОСО (Доброволна организация за съдействие на отбраната) по време на службата си се е натъквал на много ужасяващи случаи, когато е трябвало да вади удавници, но смята, че по-зловеща гледка от тази край Китен никога не е виждал. „По това време аз обучавах леководолази в Поморие. На мен и на още няколко инструктори, които също бяха мои възпитаници, ни разпоредиха да тръгнем към река Караагач. Дойдоха колеги от Мичурин (сега Царево), както и военни от Атия. Никога няма да забравя жестоката картина, която се разкри пред нас, докато вадехме автобуса от реката: изтървахме го няколко пъти и всеки път от него изпадаха трупове. Общо 12! Беше ужас!", разказа Дърмонаров. „По време на трагедията бях в Приморско, около 20:30 часа дежурният ни съобщи, че има произшествие. След 10 минутки отидохме на моста, автобусът в действителност не се виждаше, водата го закриваше. Три денонощия вадихме трупове. Спомням си, още виждам като насън, че повечето хора бяха обърнати по гръб и вероятно са починали от удара, а не толкова от удавяне. Само десетина души успяха да излязат. Те са седели на различни места в автобуса, така че не може да се каже, че някои са били в по-изгодна позиция. Целият рейс беше в тиня и кал. Водата в реката е много мътна и търсенето на телата беше изключително трудно. Две от телата се наложи да ги търсим повече време. Никога няма да забравя майките с вкопчените в тях деца. При нас работеше една жена, която беше следовател. Тя плачеше непрекъснато три дни поред", спомня си Николов. В тогавашните медии съобщенията за подобни събития в повечето случаи са тема табу. Дори не е нужно комунистическата власт изрично да издава разпореждане статии да не се публикуват. Журналистите са си създали самоцензура и сами, доброволно, без никой да ги кара, решават за подобни събития въобще да не пишат нищо. Ако БТА го пусне официално - тогава и всички останали медии публикуват събитието. Няма ли го по БТА, значи властите не го искат в медиите и то не се появява никъде.
В случая пресата изчаква и едва когато БТА е пуснала по телекса кратка новина, всички вестници също публикуват съобщения, но доста пестеливо. Само бургаският ежедневник „Черноморски фронт", и то на последните си страници, публикува по-подробен репортаж, но три дни по-късно, след като редакцията се е уверила, че от БТА са дали зелена светлина.. Профсъюзният орган „Труд" също се отчита с публикация, макар никъде в нея да не се споменава за броя и имена на жертвите, както и конкретни факти около събитието. Просто е преписал съобщеното от БТА, в което пише единствено, че има жертви и са спасени 10 души. В „Народна младеж" също се появява невзрачна дописка за трагичния инцидент със заглавие „Автомобилна катастрофа, има загинали". Вестник „Отечествен фронт" също дублира БТА: „Автомобилна катастрофа, има жертви", а официозът „Работническо дело" е най-пестелив - нито дума, нито запетая.
На 7.08.1972 г в бр. 32 на седмичника „Поглед" журналистът Любомир Янков публикува очерка си за лодкаря спасител „Другото име на героизма". За проявения героизъм на бай Васил държавата му дава 500 лв. награда и медал. След преживения шок рибарят се поболява, а стресът му докарва рак, от който малко след това и умира. Очеркът завършва с: „Молим двете момчета, взели участие в спасяването на пострадалите, да съобщят имената и адресите си в редакцията." Явно от вестника са искали да ги намерят, за да им направят очерци, но така и не ги откриват. След инцидента е назначена правителствена комисия за разследване причините за катастрофата и оказване помощ на пострадалите. От направените експертизи се оказва, че мостът е лошо проектиран и построен до самия завой, с неравна повърхност и декоративен парапет. Съоръжението е било твърде слабо. При ваденето на автобуса дори е имало съмнения дали мостът ще удържи крана. Властта поставя ограничение за движение до 20-тонни камиони през моста. Тировете, преминаващи до този момент оттам на път за Турция, са изведени през гр. Звездец. А местните хора и до ден днешен помнят покъртителната картина от онзи горещ юлски ден на 1972 година.
