Мариела Станчева

Тази година реших да заведа семейството си на пътешествие с влак. Влаковете според мен са транспорт на бъдещето. Това няма как да се види в България, така че пътешествието беше в Италия. Италианските железници са страхотни - бързи, чисти, климатизирани, снабдени с интернет - нещо, без което не бих успяла да кача едно момче на 15 и едно момиче на 17 години на каквото и да е превозно средство. Не са никак евтини. Но са много често използвани. Всеки един от маршрутите, по които пътувахме, беше пълен поне на 75%.

Изглежда, че отскоро операторите въвеждат масово автомати за закупуване на билети. На гише на големите гари, като Болоня например, се купуват само билети за експресите. За всички други влакове билети се купуват само от автомати. И на всяка от петте гари, на които бяхме, имаше по поне един автомат, до който стоеше униформен служител на железниците и помагаше на всеки клиент да си купи билет, за където иска да пътува. На италиански или английски - според пътника. Нито на гишетата, нито на тези автомати видях човек по-млад от 40 години. Повечето бяха около 50-те. И очевидно не бяха започнали трудовия си път с компютри и автомати. Но изглежда, че италианските железници не бяха решили да потърсят млади служители, които да са на „ти" с компютрите, за да проведат тази промяна в обслужването, а бяха заложили на обратната стратегия - бяха обучили старите си служители да използват и внедряват в работата си новите методи на обслужване на пътниците. При едно от пътуванията пътник до мен се оплака на кондукторката (на около 45 години), че е въвел кода от електронния си билет, но въпреки това няма достъп до интернет (който му се полага, защото влиза в цената). Кондукторката извади смартфона си, провери достъпа до интернет, установи същия проблем, свърза се с някого по телефона и обясни на пътника, че до три минути проблемът ще бъде оправен. После мина отново, за да се увери, че пътникът няма вече проблем.

Сигурно се чудите какво прави в заглавието българското образование. Аз съм бивш учител по математика и информационни технологии с 10 години педагогически стаж. От повече от 15 години не преподавам в училище и то много ми липсва, но няма да се върна да преподавам там при сегашните условия. И не - не е заради парите. Вярно е, че като експерт по обработка на данни печеля много повече от една учителска заплата. Но за един учител парите не са всичко. И дори не са най-важното. И като учител не печелех малко. Заплатата е по-малко от половината от доходите на един учител по математика и информационни технологии. Много повече се печели от курсове по компютърна грамотност за възрастни, уроци по математика за студенти, а в моя случай и от разработка и продажба на софтуер. Нито едно от тези неща не е в конфликт с преподаването в училище.

Няма да се върна, защото един истински учител се задушава в сегашното българско училище. Задушава се от необходимостта да следва учебни планове, които са извън всякаква логика, полезност и естетическа наслада. Математиката е осакатена до степен, в която се нуждае от оперативно лечение. Информационните технологии са безполезни до степен да бъдат дори вредни. И всеки, дръзнал да поправи на своя глава тези недостатъци, причинени от Министерството на образованието, се изправя пред риска да попадне или под ударите на бюрократите, или под ударите на обществото в лицето на родители, подлагащи децата си на нездрава амбиция.

Като учител имах късмета да попадна в училище, управлявано от директор с разбиране за новото и с желание да помага с каквото е по силите му. Разреши ми да водя часове по несъществуващата тогава дисциплина математическа лингвистика. В училище, в което, по думите му децата имат нужда да смятат до 100, и това е достатъчно. Той не само разреши това да се случи, но и намери пари за участие в състезанията, без дори да разчита на някакъв успех. Учениците бяха от икономически техникум, а на тези състезания по принцип ходят само ученици от математическите гимназии. След две години деца без специализирана математическа подготовка се състезаваха наравно с математическите гимназии. Едно от тях донесе 6-о място на национални математически състезания и това беше най-доброто класиране от времето, когато аз бях състезател. Удовлетворението да започнеш с деца, за които математиката не е приоритет, и да ги направиш състезатели от национално ниво, не може да се опише. Именно успехите на учениците мотивират учителите в най-голяма степен.

Но днес това е невъзможно. Учебните планове по математика осакатяват децата. Уроците нарушават естествената логика на изложението. Примерите целят да покажат единствено връзката между математиката и зидаро-мазачеството или пътуванията от дестинация А до дестинация B с невъзможни плавателни средства, като сал например. Няма нито една задача от теория на графите, която естествено се свързва с Google и Facebook - все неща от всекидневието на децата. Няма нито една задача от математическата лингвистика (или теория на формалните езици и граматики, както е известен този раздел в науката). Тя пък е основа на всички езици за програмиране и това е икономическият сектор с най-големи заплати и най-голям недостиг на подготвени кадри. Няма нито една задача от булевата алгебра - единственият начин да вникнем в „мисленето" на компютрите и изкуствения интелект. Да продължавам ли?

Всеки сега действащ учител по математика може да започне да преподава тези основополагащи за днешната реалност знания след едно освежаващо обучение през лятната ваканция. Вместо да се чудим откъде да вземем млади учители, които да принуждаваме да преподават по остарели методики, остарели задачи в остарели концепции, защо не направим като италианските железници - да направим съвременно съдържание на учебния материал и да усъвършенстваме действащите учители - млади, стари, каквито има - да преподават съвременно съдържание със съвременни методи. Кой, ако не учителят, е способен да се учи цял живот? През 1999 година бях още учител. Темата на годината беше „Проблемът 2000" - текущият край на света. Обявих, че ще говоря за този проблем в последния учебен ден в извънучебно време. Който иска, да дойде. В кабинета беше пълно - и колеги учители, и ученици заедно седяха в очакване да чуят нещо за един нашумял проблем от един от тях, в чиято компетентност е този проблем. Учители и ученици се учеха заедно, задаваха въпроси и бяха една общност. Затова съм сигурна, че проблемът на българското образование не е във възрастта на учителите. То е в чипа на министерството. И той трябва да бъде сменен.