Запуснати дворове, рушащи се къщи и безлюдни села. Пътуването из България далеч от големите й градове буди неприятно чувство. Младите хора напускат страната на групи, къщи се рушат, защото никой не иска да живее в тях, а при семейните срещи през лятната ваканция  млади и възрастни трудно се разбират.

В градините плевелите са избуяли до метър височина. По ръждясалите огради висят пожълтели некролози, а покривите на изоставените къщи отдавна са пропаднали - така изглеждат много от селата в България. Защо никой не се грижи за заключените с катинар къщи? На човек му се иска да попита някого на улицата

"Къде са хората?"

Но и по улиците няма кого да срещнеш.

От години България има сериозен демографски проблем. Броят на населението намалява постоянно. Преди 1990 г. в балканската страна живееха почти девет милиона души. 23 години по-късно населението се е свило до 7.4 милиона. Прогресивното обезлюдяване на България е свързано със силната миграционна вълна в посока Западна Европа и САЩ. Не само младите и високообразованите хора напускат страната. Обикновени работници или хора от малките градчета и села с висока безработица също обръщат гръб на родината.

Почти всеки българин има роднини или познати, които работят в чужбина. Там те печелят много повече отколкото в България. Средната работна заплата в страната е 370 евро. Тя е най-ниската сред всички страни от ЕС. На този фон не е изненадващо, че все повече българи търсят късмета си навън, казва един 30-годишен инженер. И отклонява въпроса дали не би предпочел да живее в България, отколкото в Швеция, за да не ограничава връзката с приятелката си само до ваканционните месеци. Той много добре знае, че приятелката му ще го последва в чужбина.

"Собствените ми внуци са ми чужди"

признава възрастна жена. „Изглеждам като някоя глупачка, когато синът ми от Америка идва със семейството си през лятото и аз контактувам с внучетата само с О.К." Нищо чудно, че никой не се грижи за рушащите се къщи. Възрастното поколение вече си е отишло от този свят, а в България ново не се задава.

Зузане Ельнер "Нойе Цюрихер цайтунг"