сн. „Новинар“
Аглика Георгиева
„Доклад на зелената амеба за химическия молив" (изд. „Колибри") е „ама че заглавие". Но книгата е свежа, чете се на един дъх, а и разказва за неща, които малцина българи са преживявали някога. Дори и онези, които са живели при комунизма. Защото авторката Велина Минкова разказва за времето, прекарано в пионерския лагер Вонсан в Северна Корея през 1986 г. Това е дори нещо като детски дневник; тетрадка от 80 листа, подвързана първоначално в страница от вестник „Стършел", а после в амбалажна хартия с мирис на сирене от кварталния гастроном. Между страниците му Велина крие „няколко боклукчета", които й напомнят за приказното пътуване в комунистическа Корея, която тогава й се струва като рай: бордна карта от полета до Пхенян, опаковка от портокалова дъвка, спомен след повръщане в самолета на „Аерофлот" вследствие преяждане с чер хайвер, адреси на другарчета от братски страни, корейска значка...
Именно чрез умилителните артефакти на детството, кътани грижливо като истински съкровища, чрез разказа за пионерския лагер, когато е била истински щастлива и нехаеща за условностите, Велина се завръща отново у дома. Да се завърнеш в София през Пхенян... Защо не? Като в приказка майката на двама синове става отново дете, а преди това профучават години, събития, места...
Париж, в който в момента преподава английски език и литература, Амстердам, в който се запознава със съпруга си французин и получава магистърска степен по европейски науки, Лос Анджелис - там се дипломира с бакалавърска степен от калифорнийския университет със специалност английски език и литература и профил творческо писане, в София пък я очаква новината, че не е приета английска филология, въпреки че още на 16 години прави първия си професионален превод - „Машина за любов" на Джаклин Сюзан, следва английската гимназия и накрая онзи разговор през далечната 1986 г., в който другарката по руски език Иванова изпраща активистката и отличничка Александра на пионерски лагер в Северна Корея. Именно там тя трябва да добие опит, който впоследствие да приложи в Клуба на интернационалната дружба. Впечатленията си старателно да записва в дневник... Историята се презарежда, за да започне отначало.
Когато заминава за Лос Анджелис, Велина без никакви колебания записва английска филология и участва в програма за творческо писане. Оказва се, че разказите, в които тя описва времето на комунизма и детството си, се радват на огромен успех. Американците особено изумяват, когато чуят нещо хубаво за живота отвъд Желязната завеса. Те очакват, че комунизмът е нещо лошо, че там всички са само гладни, нещастни. „Имам една кратка повест „Йод", която разказва за първомайската манифестация по време на чернобилския дъжд. Контрастът между радиоактивния облак и безгрижното ни детство ги шокира", споделя авторката. Преживяванията на Велина по време на лагера в Северна Корея на този фон са повече от екзотика.
В главата й започва да се оформя идея за роман: „Когато чуя да се споменава Корея, някаква топлина на спомените ме облива. Но след 10 ноември започнахме да разбираме, че тази Корея, в която аз съм била и съм изкарала толкова божествено като дете, не е същата... Е, не сме знаели какво реално се случва там. Корейците преживяха ужасни неща. Толкава много се говореше в САЩ за това, че всеки път наострях уши и питах това ли е страната, в която съм била. И тогава реших да покажа контраста, но не знаех как. В един момент се случи тройно съвпадение: раждането на втория ми син, 25-годишнината от 10 ноември и участие в семинар на фондация „Елизабет Костова", за който бях одобрена. Нещата много бързо ми се превъртяха: контрастът за Корея като за утопичен соцрай и 10 ноември в България... Тук дойде промяната, но там си остана безвремие", споделя Велина Минкова.
„Моят лагер бе в средата на 80-те. Давам си сметка, че тогава на мен и на децата от други държави са ни показали витрината на Северна Корея - неща, страшно интересни и много по-хубави от това, което сме виждали в България. Увеселителните паркове! Те бяха навсякъде! За пръв път виждах такова нещо. Трябвало е да развличат работниците, уморени от работа, да им доставят адреналин." Велина не може да забрави и природата на Корея, красива като картина... По време на посещението й в КНДР кипи трескава подготовка за 13-ия световен фестивал на младежта и студентите. Пхенян е грандиозна строителна площадка и за да покаже мащабите на това чудо, в романа си тя изтегля фестивала няколко години напред (1989 година). Ким Ир-сен се готви да посрещне гости от цял свят и иска да ги смае с нещо грандиозно. И успява.
Сред героите на романа има и френско момче, но то в никакъв случай не става симпатично на читателите: франсето е апатичен, не говори чужди езици, инертен, капризен, мрънка и умира от скука. За разлика от бойната българска група. „Французите имат голям проблем със скуката и идеята за скука", вметва Велина и допълва, че вече 12 години се опитва да ги разбере. „За мен те са голямо предизвикателство. То особено се засили след събитията с „Шарли ебдо" - редакцията на вестника е на две преки от дома й. „В началото бяхме безумно изплашени, всички говореха за терористичен акт там, където си разхождахме децата. Цяла нощ не спахме." Велина признава, че за пръв път вижда французите толкова объркани.
„Те ги усещаха тези рани и те кървяха. С карикатурите на „Шарли ебдо" са израснали поколения. В тях има всичко... Не са искали да обидят конкретно мюсюлманите, такива са си. В някакъв смисъл за французите и особено за парижаните няма нищо свято. За тях всичко е и така, и така. Нищо не е само положително или отрицателно, винаги се опира до подигравка, сарказъм, карикатура. Винаги. И това е разбираемо, Париж е номер едно за света, за него се носят само легенди - от виното и сирената до модата и изкуството. Ние сме върхът! Имаме свободата да казваме каквото си искаме и без да питаме защо. Французите минават границата всеки ден. Българите, пък и американците нямат тази демократична традиция и национално самочувствие, за да разберат това."
