Сутринта в петък, 26 октомври 1962 г., тръгнах за гимназията с мисълта, че вероятно няма да се прибера жив. В този ден, който помня като вчера, се носеха слухове, че ако генералният секретар на Съветската комунистическа партия Никита Хрушчов настоява да инсталира ядрени ракети SS4 и SS5 в Куба,
Съединените щати ще унищожат съветските кораби с бойните глави за тези ракети,
които бяха неподвижни на няколко мили от кубинския бряг, което ще предизвика верижна реакция, която ще доведе до тотална ядрена война и смъртта на всички 3,1 милиарда човешки същества за няколко часа. Докато вървях към гимназията, без да имам никаква друга информация освен от радиото и вестниците, имах чувството, че животът ми, все още толкова кратък, ще бъде прекъснат; че градът ми, толкова красив, ще бъде разрушен; че надеждите на всички ще бъдат разбити.
Не си спомням да съм се страхувал: ситуацията беше твърде неописуема, за да ме плаши.
Много по-късно разбрах, че този страх от ядрена война е бил основателен: В онази сутрин, след десет дни на интензивни преговори, които можеха да не доведат до нищо, между един спокоен и решителен американски преговарящ (братът на президента, Робърт Кенеди) и един съветски лидер, преживял трагедиите на Втората световна война (Никита Хрушчов), Съветският съюз се съгласи да демонтира вече изградените в Куба ракетни площадки и да върне корабите, натоварени с ядрени бойни глави, в пристанищата си; В замяна американците поеха писмен ангажимент да изтеглят ракетите "Юпитер" от Турция и Италия (което вече беше решено) и да не нахлуват в Куба.
Двайсет години по-късно, през зимата на 1984/1985 г., преживях подобен период, много по-малко разгласен, когато старите геронтократи, които тогава ръководеха Съветската комунистическа партия, около Константин Черненко, се показаха напълно решени да завлекат човечеството в собствената му гробница, ако не унищожим собствените си ядрени оръжия и да няма ядрена война; все още чувам как Черненко крещи заплахите си в една много малка стая в Кремъл, където придружавах безстрастния и решителен Франсоа Митеран. Докато го слушах, се
опитвах да си представя как 4,7 милиарда човешки същества се влачат към небитието.
И тук не се страхувах, защото това все още беше невъобразимо. И все пак беше възможно и вероятно ни спаси само смъртта на Черненко, по-рано от очакваното, която позволи на Михаил Горбачов да успее в преврата си срещу младите Брежневци, които все още не бяха готови да поемат властта.
Прочети още
Твърде безумно, за да се страхуваме.
Ако по този начин светът за трети път се намира на ръба на пропастта, то е защото Русия все още не е успяла да се закрепи в демокрацията - единствената реална гаранция срещу войнствеността. Ние няма да имаме същия шанс като през 1962 г:
Владимир Путин не е преживял Втората световна война.
Няма да имаме и същия шанс като през 1985 г.: той не изглежда толкова отслабнал физически, колкото беше Черненко. Ако нещо ни спаси от най-лошото - евентуална ядрена война, това ще бъде или дворцова маневра в Москва, или осъзнаването от страна на Путин, че може да загуби всичко, лично и в очите на историята, като действа по този начин. Все пак историята и мястото, което той ще заеме в нея, трябва да го интересуват. И както и в предишните два случая, това може да се случи само, ако демокрациите не се поддадат на страха и шантажа. Ако за пореден път човечеството се справи по чудо, не бива да се връщаме в старите коловози. Не трябва да вярваме, че сме непобедими. Трябва да снабдим човечеството със средства, които да не позволят на никого в бъдеще да застраши (и то не само чрез война) самото му съществуване. ---------- Жак Атали е френски икономист, финансист и философ. През 1991 г. става основател и първи ръководител на новата Европейска банка за възстановяване и развитие. Автор е на романи, есета и монографии, сред тях се откроява книгата "Евреите, светът и парите", която е преведена и на български език.
