„На курсовете за кранистка хората ме гледаха като извънземно – смехът на Теди е заразителен. – Някаква слаба жена, а ще ми работи на кран! Бях първата кранистка в Лондон. Но ела да видиш сега колко ме уважават всички! Ръководя не само крановете, но и всички останали дейности на един строеж.“
Теодора Шанова е избрала един много нетрадиционен, много смел, но и достоен начин да си печели пари, за да пътува по света. „Може парите да не са най-важното нещо, но те ми дават и спокойствие, и свобода, и щастие да реализирам мечтата си – да опозная света“, споделя тя.
Родена е в Ямбол, отраснала е в селце до Девин, а детството й минава по планините. От мъничка пази спомени как пътува с баща си на автостоп до Ямбол. Като голяма, пътува из България на автостоп, с идеята да обиколи всяко градче и селце в страната.
Прочети още
„Отварях една от онези карти на България, които се сгъваха на няколко части, и си набелязвах обекта“, казва тя. После отбелязва на друга карта, окачена над леглото й, посетеното място. После окачва карта на Европа, после на света, но парите все не й стигат за пътуване. Докато следва археология, ходи на студентски бригади.
Избира Аляска. „Там карах автобуси без книжка, може ли да си представиш? Луда работа!“, смее се Теди. Работник е по ландшафта в национален парк. Иначе казано, обикаля с едно джипче из парка и събира екскрементите след мечките, да не плашат хората.
Още първата година на Аляска се запознава с местен индианец, който й предлага да отиде да работи в Хаваите, да помогне в строежа на къщата на един Нобелов лауреат.
От там се усилва апетитът й към странстванията. „Викам си, Хаваите, Аляска, малее, колко различен е светът в сравнение с малките селца из България“, казва Теди.
Заминава за Англия през 2007-а, когато падат визите. Теди току-що е завършила археология, а шансовете да си намери място в някой музей са почти нулеви. „Казах си, няма да стане така, аз искам да видя света! И така с Божията воля дойдох в Лондон“, споделя тя.
В британската столица обаче, за разлика от Аляска и Хаваите, всички говорят за квалификации. В началото за два месеца Теди чисти къщи. Казва си, ако ще е така, по-добре да се връща обратно.
Случайно обаче попада на строеж за Олимпийските игри. Първите 2 седмици работи в столовата. „Беше супер зле, държаха се много гадно с мен. Пратиха ме да продавам сандвичи навън. Валеше дъжд, аз рева, сълзите ми текат“, спомня си тя.
Една година мие камионите с пароструйка. „Един шеф поиска да му измия колата, казах му: „Аз да не съм автомивка! Имам си достойнство!“, пали се Теди. Решава да запише курсове за кранист, но те струват 1,000 паунда. „Бях първата жена в Лондон, която някога е кандидатствала за кранист! Аз през живота си не бях виждала кран, а ще закачам товари на кран!“, смее се Теодора. Хората на курсовете са толкова впечатлени, че я приемат без такса.
Преди това пак я питат, сигурна ли е, че иска да работи това. „Сигурна съм“, казва тя. Справя се много добре, после една друга компания я взема на работа. Учи се непрекъснато и се развива в сферата на крановете до най-високо ниво.
Споделя, че е адски тежко и отговорно. Трябва да притежаваш пространствено усещане. Изпуснеш ли товар, може да има загуби, и още по-лошото – да премажеш хора. „В началото беше много стряскащо, все се молех: „Господи, ти управлявай крана вместо мен!“, вълнува се Теди.
Вече е навъртяла 15 години на крановете и не смята да се отказва, защото заради отговорната и рискова работа й се плаща много добре. В момента е на най-висока позиция. Копаене на багери, работа с кранове – без да е учила строително инженерство, Теодора ръководи работата на цял един обект. Има шанса да се развива, за разлика от брат си близнак Димитър, който също започва на строежите в Лондон, но не му харесва нито работата, нито градът и става учител в България.
От няколко месеца Теди е горд собственик на голяма лодка, която в момента ремонтира, за да живее в нея. Тя е на един от каналите на река Темза, построени навремето за превозване на всякакви товари.
„Не исках повече да плащам по 800 паунда на месец за една стая – това са грешни пари, които мога да харча за пътешествия. И без това не стоя много в дома си, постоянно съм на работа или на път. А и цените на апартаментите много се вдигнаха, защо да бъда роб на системата. А така може да живееш без пари в центъра на Лондон“, казва Теди. „Научих се и лодка да карам, вече съм капитан на лодка“, добавя тя през смях.
В своя подвижен дом Теди си има всичко – стая, баня с химическа тоалетна. Генералният ремонт ще се проточи с месеци. Боядисва стените отвътре в бледорозово, а боята се олющва. Спалнята вече е готова и може да нощува на лодката.
Може да си мести дома така, че да е по-близо до работата. Нощем връзва здраво лодката за брега, за да не отплава нанякъде, сутрин се качва на жълтото си ауди, паркирано също на брега, и отива на работа. Смята да си спести и разходите за ток, като монтира соларни панели.
За да е свободна за пътешествията, Теодора не работи на договор, а е „самонаета“. Пътува най-често в паузите, когато приключи един обект и не е започнала работата по следващия. Прави си гъвкав график, така че когато са спрени строителните работи, лети. Често си купува самолетен билет last minute („в последния момент“), улучва евтини промоции.
„Понякога ангажират заместник на моето място, но не ми се е случвало да не ме вземат обратно като се върна от пътешествие, ценят си ме“, смее се Теди.
И днес си има карта на света над леглото, където отбелязва посетените места. Решенията взема спонтанно, без план и посока. Обиколила е цяла Европа, почти цяла Южна Америка, много щати, мечтае за Австралия и Океания. Катери и върхове, била е на базовия лагер на Еверест.
Била е на всякакви опасни и стряскащи места. В Хаити е видяла по пътищата мъртви тела, които все още си стоят непогребани след голямото цунами през 2010 г. „Във Филипините в едно племе още практикуват канибализъм. Когато почине някой, не го погребват, а го изяждат. Традиция. Страшничко беше“, казва тя.
В Танзания при масаите, за да не ги обиди, е пила напитка от кръв и сурово мляко от крава. „О, щях да умра! Обринах се цялата, получих някакъв алергичен шок. В Лондон като се върнах, колегите стояха на разстояние от мен, да не би да е заразно“, разказва тя.
Съжалява единствено, че е била на един вуду фест в Гана, Того и Бенин. „Правеха магии, кошмарно беше, демонично! – споделя тя. – Разболях се и никой доктор не можа да каже какво ми е, само повтаряха: „Мистерия, мистерия“. Направих 21 дена пост само на вода, за да се излекувам.“
В Пакистан е карала по един от най-опасните маршрути – Каракорум, с много високи планини и черни пътища над пропасти. „Със спътничките ми бяхме сензацията – за пръв път виждаха жени по този опасен маршрут. Две гуми пръснахме, обаче много беше красиво“, казва тя през смях.
„Теди е мега яка мацка“, пишат нейните почитатели в социалните мрежи. „Навсякъде, където пътувам – роклите, токчетата, гримовете – всичко е с мен! Много обичам ярки женствени рокли на цветя. Не знам как ще си побера роклите на лодката“, смее се тя.
И на път е с красива прическа. Преди е била с огненочервена коса и искрящи сини очи – убийствена комбинация. Сега е руса и се чуди дали да върне червеното. И винаги е усмихната, лъчезарна. „На 11 юли навърших 40, а хората ми се чудят, откъде тая неизчерпаема енергия. Ами от нагласата, откъде!“, обяснява дамата през смях.
„В Лондон като излизам на купон слагам високите токчета, минавам по мостика от лодката до брега и се качвам на колата. Гледам да не падна, защото не мога да плувам. Какво се чудиш?... Не мога да плувам, обаче живея на лодка!“, смее се Теди.
Един ден тя ще се завърне в Родината. „Ще си намеря местенце в Родопите, имаме и земя до Ямбол, ще си направя къща от контейнери и ще отглеждам зеленчуци – мечтае Теди на глас. – Но първо да си оправя лодката по мой вкус, да ми е приятно да си живея в нея.“
Поколението Y – така социолозите наричат родените през 80-те години. Те са независими, с подчертана индивидуалност и ревниво пазена свобода. Израсли са в мрежата и живеят в свят без граници. Българите от авангарда на това поколение изглеждат сякаш кризата е минала край тях, без да я забележат. Докато родителите им говорят за безработица и безпаричие, те обсъждат нови проекти. Харесват ли ни или не, те са бъдещето и вместо да им налагаме остарели стереотипи на работа и живот, по-добре да се опитаме да ги разберем.
