На осми септември 2026 г., от 17 часа в Американски Културен Център – Столична Библиотека, София, площад „Славейков“ 1000, ще бъдат представени „Стихотворения – Порнографска Поема 1968“ – избрани стихове на Атанас Славов и „Софийски Разкази“ на Васил Славов.
Атанас Славов е емигрант в САЩ в годините на комунизма, наричат го българския американец, а за него световноизвестният Кърт Вонегът казва:
„Политически емигрант от България, Атанас Славов, е мой приятел и пишещ събрат. Познавам го от година, когато с него ме запозна, тук в Ню Йорк, господин Ръс Бернард, който тогава бе издател на Harper’s Magazine. Тогава Атанас Славов ми показа и част от книгата си, която пишеше. Тя го представяше като творец, обичащ истината и свободата, отхвърлящ политическото и духовно потисничество. Приех го като силен и талантлив автор, със солидни познания в историята на изкуството... Винаги съм го считал за откровен и честен човек.“
Стъпки на възхода
Атанас Славов е роден в град Сливен на 25 юли, 1930 г. Първоначално учи в Американския колеж в София до закриването му през 1941 г. През 1953 г. завършва английска филология в Софийския университет „Климент Охридски“. Преподавател по английска литература в Софийския университет (1961 – 71 г.), където води семинар за поезията и драма на английското Средновековие и Ренесанс и за английската проза и поезия на XIX и XX в.
Защитава дисертация на тема „Функции на ритъма в художествената стихова реч“ в Института за литература при БАН (1965 г.). През 1966 – 76 г. работи в Института за изкуствознание при БАН; основава секция по дизайн и секция по информация и документация, съосновател на проблемна група за изучаване на българските приложни изкуства. Научен сътрудник по фолклор и теория на изкуствата и фолклора (от 1974 г.). Съосновател и член на международната група по сравнителна славянска метрика към Института за литературни изследвания при Полската АН (1971 – 76 г.). Изпълнителен секретар на научния проект „Основни насоки на световната култура до 2000 година“ към Научното обединение по изкуствознание при БАН (1975 – 76 г.), във връзка с което заминава за САЩ – работи в Отдела за международни научни изследвания и обмен в Ню Йорк (1975 – 76 г.).
Автор на свободна практика и диктор в Радио „Свободна Ев ропа“ (1978 г.) и в ББС (Лондон) през 1978 г. Работи по проблемите на източноевропейските култури към Центъра „Удроу Уилсън“ във Вашингтон. Редактор в „Гласът на Америка“ (1980 – 90 г.). Автор на стихове, на фантастика, на изкуствоведски изследвания и много други. За него ласкаво се изказват световно известните писатели Кърт Вонегът и Греъм Грийн.
Атанас Славов е автор на стихове, научнофантастична проза, мемоари, изкуствоведски, стиховедски, литературно-теоретични, литературно-критически, историко-етнографски изследва ния, книги за деца, сценарии за анимационни, документални и пълнометражни филми; радиосценарист, преводач от английски език. Изкуствоведските занимания на Славов са представени в книгите „Медни съдове“ (втори том от поредицата „Българско художествено наследство“, в която авторът разглежда развитието на медникарството в България и художествените особености на медните изделия), „Традиции и перспективи в българското приложно изкуство“, „Дърворезбите на Роженския манастир“ и др. През 1974 г. Полската Академия издава книгата му „Очерк върху българското стихосложение“ (на полски език), в която с помощта на статистическия метод Славов прави опит да обхва не българската стихова традиция от IX в. до наши дни, а през 1987 г. – книгата „Сравнителна славянска метрика“ (на полски език), на която Славов е съавтор. След напускането на България (1976 г.) Славов започва да пише своите мемоари, на които до голяма степен дължи извест ността си на Запад. Те са писани на английски език, но първоначално звучат на български (четени от самия автор) в 52 сед мични предавания по Радио „Свободна Европа“ под заглавие „Пътеки под магистралите“ (1978 – 79 г.). По-късно излизат на български език под заглавието „С трева обрасли“ в парижкото издателство „Пеев & Попов“ (1983 г.).
През 1986 г. пълният вариант на мемоарите се появява на английски език (изд. „Окси дентъл прес“, Вашингтон) под заглавието „With The Precision of Bats“. Книгата на Славов, в която през призмата на автоби ографизма е пресъздадена специфичната за тоталитаризма по литическа и културна атмосфера на България, печели наградата на Legerete International Writers Union Book за най-добра автобиография през 1986 г.
Съдбата на мемоарите му в България е коренно различна – срещу Славов е заведено следствено дело № 178 (1978 г.), след възобновяването на което през 1981 г. авторът е осъден на 9 години лишаване от свобода. На 1 февруари 1991 г. наказателното дело срещу Славов е прекратено окончателно.
За пръв път публикува стихове през 1962 г. във в. „Литера турни новини“, получили
публично отрицание в речта на Тодор Живков
пред интелектуалците (15 април 1963 г.). Поетическото му творчество след напускането на България намира израз в стихосбирките „Стихове 1962. Порнографска поема 1968“ (излязла на български език в Мюнхен), „Mr. Lampedusa Has Vanished“, „The Dough of America is Rising Me“. Връщане към българската политическа и културна действителност е книгата „The Thaw`in Bulgarian Literature“, която кореспондира с четените по Радио „Свободна Европа“, но все още непубликувани мемоари. „Размразяването`в българската лите ратура“ запознава англоезичния читател с истинската същност на процесите в българския литературен живот, видени от инте лектуалец с „поглед отвътре“.
Атанас Славов е най-големият изследовател на живота и учението на Петър Дънов. В Америка той обикаля и документира всички места, където Дънов е пребивавал по време на следването си в САЩ.
Членува в различни творчески обединения: Националния съвет по промишлена естетика на България (1972 – 74 г.), художествения съвет на Студия за анимационни филми (1971 – 76 г.), Американската асоциация за насърчаване на българската култура (съпредседател), Американската асоциация за развитие на славистичните следвания (съпредседател), американския ПЕН клуб, ПЕН клуб на писателите в изгнание – американски клон. Работи по международни проекти в Полската академия на науките, на Уилсъновия център и Фордовата фондация в САЩ, Гласът на Америка, Института по дипломация в Арлингтън.
• През 2001 г. е удостоен с орден „Стара планина“ I степен
• наградата „Добри Чинтулов“ за литература
• наградата „Лежерете“
• награди за научна фантастика
• Почетен гражданин на Сливен.
Още през 2011 г., по-малко от два месеца след смъртта на Атанас Славов, департамент Нова българистика към Нов български университет започва да чества именния ден на писателя, 18 януари, като Атанаславовден – с четения и конференции.
За читателите на BGVoice синът на писателя Васил Славов предостави за публикуване едно от есетата му посветени на Америка:
Толкоз хубаво стана, че не чувам
Чакай да напиша едно есе за Америка.
На това коледно парти, снощи, отидох кисел, защото партитата във Вашингтон са доста тъпички. Тъпички хора, говорят много, за да не си кажат нищо и кусват закуски, за да се учудят колко са вкусни. Освен това домакинята ми беше казала, че ще дойде майката на хазяйката, която е от царевичаците на средните щати, и понеже вашингтонци били сноби, никой нямало да говори с нея, така че аз да съм я забавлявал. И на това отгоре като пътувала си изпуснала някъде слуховия апарат и есествено – веднага започнаха съветите отде да вземе машинка на заем, докато гостува на дъщеря си. А тя вика:
– Да бе! Зет ми отива на лов за диви гъски!
Добре! Взех да разправям как се скубе гъска без да се попарва с гореща вода, и как трябва щом я застреля ловеца веднага да ѝ отреже главата и да ѝ изцеди кръвта, да я хване за краката и да започне бясно да я върти над главата си, което ѝ обръща кожата нагоре и се пречупват корените на перата, така че може да се скубе още докато е топла. Всички избягаха, разбира се, като се изпоразкашляха един след друг и отидаха да говорят в другата стая, дали има ново повишаване на радиацията в Лапландия, или няма, а майката на хазяйката се примъкна към мене – пак чула недочула – и се заприказвахме.
– Ти къде биеш диви гъски? – попита – Моят покоен съпруг беше страшен ловец; много гъски съм сготвила през живота си.
– Ами, на юг – казах аз колкото може по неопределено.
– Какво? – каза тя. Сладурка една такава, старичка. – Не чувам и си загубих машинката.
– На юг! На юг!
– Ние пък сме от Канзас Сити, прелитат канадските гъски там и моят мъж много ги биеше. Ще прощаваш, че не чувам, обикновено когато не разбирам казвам „О, прекрасно, прекрасно наистина!“ И всички са доволни. – Аз съм в черковното настоятелство и един път познат от църквата ме спря, и нещо ми говори, говори, и аз викам „О, прекрасно, Джордж, не е ли чудесно“. И така. Същата вечер Джордж ми се обади по телефона и ме попита: „ Ти знаеш ли какво ти казах днес на улицата?“ „Нямам представа.“ – казах. А той – „Казах ти, че брат ми умря.“ И аз така се сконфузих. Ха-ха-ха. И му казвам: „О, колко ужасно! Ще ми простиш ли?“ А той вика: „Не, не, слушай! И на мене ми стана мъчно, но знаеш ли какво? Брат ми десет години беше парализиран на легло, и това беше кошмар и за него и за всички ни, и като се върнах вкъщи си помислих, че смъртта му беше голямо облекчение, и не трябва да се преструваме, а да благодарим на Бога, че се отърва горкият!“ Не е ли чудно това? Толкова хубаво стана, че не чувам, така нареди Бог, Джордж точно мене да срещне тогава и да се освободи от чувството за вина. Не е ли прекрасно наистина.
Прекрасно е! И стоеше жената усмихната пред мен, подкарала седемдесетака, спретната, с гладка кожа. И сияеше. И аз усетих как нещо топло взе да се надига в очите ми, и нямаше да се просълзя, но беше такова щастие да седиш лице в лице с тази жена. Лице в лице с великата материнска якост на Америка.
И пак ми идва наум този образ на Фелини за нас – средиземноморците. Една сцена има, дето бащата е толкова нещастен от това, че жена му е недоволна от него, и че децата са невъзпитани, и че всички кудкудякат по италиански на масата, че казва: „Ще се самоубия!“ и започва уж да си разчеква устата и да се блещи с надеждата да убеди себе си, че умира. И си мисля как в България се стигна дотам, че всички тичат с разчекнати усти да се покажат един на друг колко са нещастни. Даже излизат на открито на площада да ги види и дядо Господ. Кой знае, може да си е загубил очилата, и ако са под дърво или вкъщи, няма да види как се блещят.
А едно време не беше така! Прабългарската ни слятост с всемирното съзнание, с природата: прабългарската река на живота, която течеше пълноводна в душата на българина ни правеше яки в земните залисии и гъдели. Колко пъти съм разправял за нашия разговор с леля Кута подир погребението на свако, когато цялата засияла отвътре сподели колко е благодарна, че смъртта излязла хубава и снимките на свако в ковчега ще са чудесни. И как хората разправят и до днес за едно друго погребение колко добре минало, и как най-хубавото от цялото погребение били пълнените чушки, които тя направила. И си спомням как на погребението на мама, която положиха в гроба до другата ми леля, леля Кута се наведе над прясната пръст да вдигне една кост, дето стърчеше навън, и рече: „Гледай ги тез пусти софийски гробари, мо, не видяли, че на леля ти Надка глезена се е изсулил от торбата с костите.“ И забучи костта дълбоко в пръстта, да не се вижда.
Колко бяхме силни, когато течахме, бучахме и помитахме дребното в огромното непредотвратимо и безумно красиво русло на живота, на сътворението и на смъртта. Така както американците незабелязано бяха всмуквали чувството за „принадлежност“ към естественото от нашите далечни братовчеди червенокожите в дългите си схватки с тях и в безчетните си войнски победи, от които излизаха морално оплодени от индианската грандиозна „природност“. Де да видеше леля Кута сега тези с брадите и перчемите как тичат нагоре надолу раззинали челюсти към небето, вместо да седнат да напълнят едни чушки. Нямаше да повярва, че е в България. И не казвайте, че няма чушки, защото аз пък ще кажа: защо никой не е посадил? И ако е посадил, защо никой не ги е натоварил да ги докара до София на пазаря? Партията закрилница ли да „пусне“ – и понеже не пуска – дай да зяпаме нагоре с разчекнати уста дядо Господ да пусне!
Различни са хората – чудесни и средна работа. Това е! На работа като ходех във Вашингтон, имаше в нашето здание един чиновник от министерството на здравеопазването, който се придвижваше в стол с електромоторче. Натиска едни копчета на облегалките за ръцете, да го управлява. Болен от някаква болест на мускулите, които не могат да се контролират от нервите. Главата му се тресе и се люлее понякога, току клюмне и му потекат лиги, но той натиска копчетата, и количката пердаши, носи го я към бюрото му, я до някоя кръчма наоколо да изпраска по едно кюфтенце на обяд. И понеже хората общо взето се чувстваха неудобно и се правеха, че не го виждат, на гърба на количката си бе турил един надпис: „Не бойте се, всичко е наред! Просто съм мъртво пиян!“ И люлее главата, лигите му текат, и отива на работа. (Американец тъпичък. Не се сеща да разчекне уста сред площада да го види дядо Господ колко е нещастен.)
И това също съм го разправял сто пъти. В Айтос по мое време имаше едно момяе болно от същата болест. Родителите му от срам го бяха скрили в избата, все едно че е умряло, и после случайно се откри, че е живяло там в мръсотиите си.
И се сещам сега пък как в Москва по стълбите на църквите и манастирите по хрушчово време се търкаляха сакати хора с патерици, развиваха си парцалите от раните, да им се виждат ужасите, и крещяха да им дадеш милостиня, и кълняха, че ще станеш като тях, ако не дадеш. А ако се правиш, че не виждаш, можеше да те замерят с някоя патерица – много точно се целеха. Славянщина ли е това, скапване и готованство развито под комунизма ли беше, не зная. Отвратително!
Прелестното е силата, с която обикновеният американец посреща изпитанието. Жизнерадостността, с която те освобождава от мъките на състраданието, като се надсмива над нещастието си с надписа над инвалидната си количка: „Всичко е наред! Просто се натрясках!“ (Между първите американски заложници, които Хюсеин пусна, имаше една майка с едно мъниче – едва ходи – като я попита репортьорката на летището страшно ли беше, тя продължи да пердаши с ония стегнати краварски панталони на онова стегнато дупе и само се захили през рамо: „Не важи! Другата лятна ваканция отиваме в Дизни Ленд, да види Джими жив Мики Маус.“ Майка! Няма да даде на никой да депресира Джими.
Благодаря на дядо Боже за вибрациите на коледното слънцестоене. Тази година ще си науча урока и ще напиша на моята невидима инвалидна количка: „Ура! Натрясках се!“ И ако ме спрете да ми говорите за каквото и да е, ще ви кажа: „ Колко прекрасно стана, че съм глух!“
И благодаря, че навреме ми казаха в кой ирландски бар в Ню Йорк са турили масата, дето записват за американци, че да се запиша и аз.
Зимното слънцестоене – 1990
Атанас Славов
