Симеон в градината на ,,Врана” през 1943 година
Автобиографията на Симеон Сакскобургготски ,,Една необикновена съдба" вече е факт. Премиерата бе на 28 октомври. В този непринуден разказ за своя живот авторът засяга напълно непознати досега факти, разкрива тайни, които са били встрани от общественото внимание. Дългогодишните записки и съхранените лични спомени са послужили за основа на мемоарите на човек, който се завръща в родината след 50 години изгнание. И е напуснал страната не с $20 млн., както дълги години се говореше, а с 200. Книгата можете да поръчате в Канада и САЩ от почти всички BG онлайн книжарници. А тук предлагаме откъс от нея.
...В този майски ден на 1996 година житейските обстоятелства ми предлагаха възможност да се завърна на местата, където съм бил щастлив. Тъкмо затова съм вечно признателен на онези, които улесниха това пътуване, онези, които ме окуражаваха да направя крачката към корените си, мисля си най-вече за майка ми, царица Йоанна, Джованна на италиански, която вече не е между живите. До самото ми завръщане тя никога не изгуби надежда.
Първият шок, който почувствах, беше ударът на колесника в асфалта. Този допир със земята, която бях напуснал преди много време, ме развълнува дълбоко... Седнала до мен, жена ми инстинктивно стисна ръката ми. Гледаше ме с разбиране. От сватбата ни през 1962-ра тя винаги е споделяла и съпреживявала с цялото си същество и най-дребните сътресения в моя политически живот. Знаеше, че очаквах завръщането в България, без изобщо да се надявам, без дори да го признавам пред самия себе си. Това беше химера. Най-сетне се завръщах в тази така обичана страна, последният спомен за която беше от есента на 1946 година, от деня на прогонването ни, когато бях принуден да напусна България. Вече половин век! Страна, чийто език неизменно говорех и чието споменаване не преставаше да събужда вълнение у мен. Майка ми, макар и италианка по рождение, задължаваше сестра ми Мария-Луиза и мен да общуваме на български, особено в годините непосредствено след заминаването ни, за да не го забравим. Това невинаги беше лесно, повярвайте ми, защото става дума за време, когато малко хора извън България говореха този език. Където и да съм ходил, било на работни пътувания или на семейни срещи, когато съм пътувал за удоволствие или за да посетя общностите на българските емигранти, никога не съм преставал да мисля за родната си земя. Една страна, която усещам дълбоко в себе си и към която съм така привързан, че сега съм решен да остана в нея на всяка цена, въпреки злонамерените мерзости, на които продължавам да съм жертва. Долнопробна политическа отмъстителност, която ме натъжава, особено след черните години на комунизма...
...Понякога имам чувството, че принадлежа на друга епоха, но не заради възрастта ми, а защото ми се наложи да порасна по-бързо от другите деца. Много рано бях лишен от безгрижието, което обвива детството в защитното си було. Принуден бях да съм сериозен, да изглеждам по определен начин, да приемам почти театралното изображение на една длъжност, която не ми оставяше свободата да изразявам истинската си личност. Но това е така и аз не се оплаквам. Пораснах въпреки всичко. Има и по-лошо, биха казали мнозина. Често мисля за баща ми, цар Борис III, който буквално се пожертва за страната си...
...Мама ми втълпи, че не съществуват лоши, мързеливи или непочтени българи. Тя ми обрисуваше една приказна страна, застинала в щастието и лудата любов, която бе изпитвала към баща ми. За нея България беше божествен мит, нещо като Обетована земя, в която тя бе упражнявала талантите си на владетелка. Никой не би могъл да оспори значимостта на нейната роля. Тя се е показала на висотата на своя дълг. Не искаше да съди никого. На това научи и нас. Беше съвсем друго време. И най-вече друго възпитание, което контрастира така силно с днешното воайорство, когато хората често се хранят с психологическото страдание на другите. Без обаче да им помагат или да облекчават болките им...
...Моите деца, съпругата ми и приятели ме окуражаваха. Съдбата ми не е обикновена, цар съм по рождено право, след това бях избран за министър-председател на една страна, върнала се към демокрацията. Срещал съм много хора, трябваше да умея да избирам, а това не е толкова просто. Читателят ще ми прости. Не е лесно да се разкаже един дълъг и изпълнен с обрати живот. Не съм скучал нито ден още от детството ми, от парка във ,,Врана" и бомбардировките, след това през годините в колежа, а после и през добре запълнения ми професионален живот. Може би тъкмо затова толкова ценя редките моменти на усамотение, които отсега нататък мога да си позволявам. Винаги съм имал нещо да правя - да се срещам със сънародници, да работя по проекти, за да изхранвам семейството си. Често ми се е случвало да мисля, че нямам избор, че животът ми в известен смисъл ми се изплъзва. Колко пъти съм си давал сметка като запален читател на историята до каква степен животът на един човек може да бъде манипулиран след смъртта му...
...Аз не съм политик, не съм и детрониран благородник, нито прокуден руски емигрант от времето на революцията, нито дори принц с доходи, който управлява владенията си отдалече. Но не съм единствено и бизнесмен, който работи за големи консорциуми - аз съм по малко от всичко това. Аз съм царят, който остана суверен въпреки всичко, който се опитваше да бъде полезен на другите, на своята страна...
...Сега ме изпълват съмнения. Кое е важно? Да размишлявам за изгнанието означава да размишлявам за живота. В часовете по философия във френския лицей в Мадрид изучавахме писмата на Декарт до Кристина Шведска. И ако хората обикновено си спомнят: ,,Мисля, следователно съществувам", Сogito ergo sum, аз винаги съм предпочитал неговото Dubito ergo sum, ,,Съмнявам се, следователно съществувам", с което се отъждествявам на драго сърце...
...Формулата за ,,800-те дни" трябваше да бъде силна, за да подтикне икономическото развитие. Бях я заимствал от един икономически трактат, в който се казваше, че когато едно предприятие изпадне в затруднение, е необходима една година за вглеждане назад, след това една година за възстановяване, а после още стотина дни, за да се видят първите резултати. Излагайки този си подход, разбира се, не исках да кажа, че гледам на България като на частно предприятие! А тъкмо в това бях грубо и глупаво упрекван.
Може би защото аз самият идвах от частния сектор и никога не съм имал работа с държавната администрация, се изразих по този начин...
...На по-повърхностно ниво бях обвиняван, че съм бил непоправим комарджия и че съм пропилял предполагаемото си богатство в игралните зали. Всъщност ми се е случило само три пъти в живота да вляза в казино. Първия път беше в Монако - тогава бях на 20 години. Влязох в 10 часа сутринта с един адютант на принц Рение, за да видя какво представлява казино ,,Париж". Втория път беше в Насау, на Бахамските острови - бях поканен от собственика на казиното да разгледам новото му обзавеждане. И последния път се случи през 90-те години в един хотел в Маракеш, където бяхме поканени на коктейл. И в нито едно от тези казина не съм играл. Та аз изпитвам истински ужас от хазартните игри!...
...По-късно, през първите ми седмици като министър-председател, имах усещането, че се сблъсквам със стена - толкова различни бяха управленските механизми от представата, която имах за тях дотогава. Всеки път, когато предложех нов подход за действие, нова идея или просто реорганизация на службите, първата реакция неизбежно беше: ,,Това не е възможно!" Удивен бях от липсата на инициатива, и то на всички административни равнища. Всички по навик приемаха нарежданията и ги изпълняваха, изпитвайки болезнен страх да поемат и най-малката отговорност...А пък аз предпочитам да действам в дух на доверие, та всеки да може да даде най-доброто, на което е способен...
...В името на истината сега мога да заявя, че за хиляда дни със своя екип успях да осъществя значителна част от нашите цели. Още си спомням упрека, който ми беше отправен от президента Петър Стоянов, че съм залъгвал страната с ,,илюзии и хубави обещания". Казвам го, за да посоча каква беше обстановката, а не за да съдя или да обвинявам някого; такива са в крайна сметка правилата на политическата игра. За мен все пак най-голямото предизвикателство беше да служа на републиката в качеството си на министър-председател. В известен смисъл съвременната история познава само един подобен случай - този на камбоджанския крал Сианук.
