На запад от Варна, на север и юг от Белославското езеро, е разположен геоложкият феномен Побитите камъни. Уникалните образувания са възникнали преди около 50 милиона години на дъното на някогашно море.
Побитите камъни са образувани от еоценски пясъци, сред които се издигат каменни колони, наподобяващи каменна гора. Височината им достига до 7 м, а дебелината им е от 0,50 до 3 м. Имат различно сечение; някои са разположени на етажи. Колоните нямат твърди основи, кухи са и съдържат вкаменелости – нумулити, охлювчета. Изглеждат като побити в пясъка – оттам идва и наименованието им.
Макар причините за възникването на тази каменна гора да са изгубени далеч назад във времето, учените имат редица хипотези за образуването й.
Единственото нещо, създадено от човека, е окръжност, която показва мястото с най-силен енергиен заряд. Ако може да се вярва на мълвата, пожелаем ли си нещо тук, то непременно ще се сбъдне.
Местността Побити камъни, известна някога като Дикилиташ, обхваща площ от около 50 кв. км между землищата на гр. Белослав и селата Слънчево, Страшимирово и Баново.
По цялата територия има колони – на места са разхвърляни само по няколко, а другаде се извисяват стотици каменни колоси. Разположени са в пояс, широк 3 – 4 км и дълъг над 8 км в посока север – юг. Природните скулптури наподобяват хора, животни, митични същества. Названия като „Каменните стражи“, „Камилата“, „Трона“, „Каменната гора“ говорят сами по себе си.
Най-многобройна и посещаваната е
Централната група,
поради което често е отъждествявана с името на цялата местност. Тя е с най-впечатляващи размери, най-живописна и лесно достъпна за посетителите.
Обхваща над 300 каменни колони. „Страшимировската група“ също е много впечатляваща. Разположена е на юг от основната група, до с. Страшимирово и е съставена от четири близки един до друг ансамбъла с много различни по големина и форма структури. Характерна особеност на колоните тук е, че са издути по средата, сякаш два пресечени конуса са слепени за основите си, като някои от тях достигат до 9 м в диаметър.
Групите „Слънчево“ и „Баново“се намират в околностите на едноименните села и също имат своето очарование. Една каменна скулптура наподобява замръзнал фонтан, в съседство лежи каменен лъв с диаметър в основата над 12 м, на друго място се виждат колосални гъби, а при добро въображение ще различите и други форми.
Много интересна е и групата в местността Кариерата край Девня – нейните колони удивително наподобяват вкаменени дървета.
В района са намерени единствените за България доказателства за живот на човека през мезолита.
Сакрално място за древните обитатели на района и извор на легенди, Побитите камъни са обявени за природна забележителност през 1937 г. На цялата им площ е забранено всякакво строителство, изземане на пясък, разрушаване на самите колони, провеждане на минно-геоложки дейности, дори залесяване.
Първото им запазено описание от 1829 г. е дело на руския военен кореспондент В. Тепляков. През 1854 г. ги описва и англичанинът У. Хамилтън, а от 1855 г. датира първото им изображение – дело на друг английски геолог, Т. Спрат.
Изследвани са от братя Шкорпил и австриеца Ф. Тоула, от българските учени Г. Златарски, П. Бакалов, В. Радев и др. Напоследък се лобира да бъдат включени в световната листа на геоложките феномени на ЮНЕСКО.
Около природния феномен Побити камъни е изтъкана и
плетеница от легенди
Една от тях връща към времето, когато там са се издигали вековни дървета. В най-мрачния период на българската история, огласяната от птичи песни гора била убежище на хайдушка дружина. Един ден османлиите отвели невестата и сина на войводата. Как ли не се опитвали да я принудят да предаде четата, но тя останала непреклонна. В безсилието си те съсекли невръстното дете.
Пронизителният писък на майката се разнесъл из цялата околност, птичките престанали да пеят, скупчили се черни облаци и се развилняла буря, каквато вековната гора не помнела. Яростта на природата била толкова силна, че когато всичко утихнало, от потъналия в пищна зеленина оазис били останали само вкаменените дънери на дърветата.
Друга легенда разказва, че Черно море се простирало чак дотук, а връхлитаният от галопиращи вълни пясъчен бряг бил охраняван от множество титани. В близкото село живеел юначен момък, чиято смелост толкова впечатлила Бог, че той решил да го дари с безсмъртие. Имало само едно условие. Бог доверил на левента името си – тайна, която той трябвало да опази с цената на безсмъртието. Не щеш ли, влюбил се юнакът в красива девойка, пък и момата не останала безразлична, но за беда, тя била обещана за жена на най-главния сред титаните. Разгневил се титанът и извикал момъка. Казал му, че ако иска хубавицата, трябва да му разкрие името на Бог. Посърнал юнакът. Какво да прави? Прибрал се вкъщи и мислил цяла нощ. На сутринта се запътил към брега и занареждал титаните, изписвайки Божието име с телата им. Щом го сторил, Бог вкаменил пазителите на морето.
