Има жени по света, които смятат за висша форма на красота и изящество да мъкнат по вратовете, лактите и коленете си общо около 15 кг метал. Такива са жените жирафи от племето Каян (или Падонг) в Северен Тайланд. Корените им са от Бирма. Преди повече от 2 десетилетия засилената гражданска война принуждава племето Каян да избяга от Мианмар в северните хълмове на Тайланд.
Правителството на Тайланд им осигурява правото да пребивават като икономически мигранти. Предлагат на жените жирафи да бъдат показвани на туристи от цял свят срещу заплащане. Те изкарват прехраната си и с продажба на ръчно тъкани от тях шалове, статуетки и сувенири, земеделие и животновъдство.
Общността, от над 50 000 членове, продължава да практикува анимизъм, вярвайки в духове и в душата на природата. Въпреки че живеят в полулегални условия в Тайланд, те водят комфортен (според местните представи) живот. Запазили са и своята непонятна традиция да влачат килограми метал за хубост.
Жените от племето Каян удължават вратовете си с помощта на тежки месингови рингове. Още когато момичетата са едва 5-годишни, около врата им се поставя месингова спирала, която се заменя с по-голяма през годините. Броят на пръстените в спиралата може да достигне до 25, а цялото украшение - до тегло 8-9 кг. Според вярването на племето, всеки метален ринг има свое сакрално значение и доближава жената до Буда. Максимумът е 35 пръстена. Освен месинговите рингове около врата, подобни украшения се носят и на ръцете и краката. Те се изработват от мед или бамбук.
Рентгенови снимки разрешават споровете на изследователите, как се постига съвършенството на деформацията - тази необикновено дълга шия. Дали се разтягат прешлените, или връзките между тях. Всъщност украшението тежи толкова много, че деформира раменете и причинява свиване на ключицата, което пък спомага за създаването на илюзията, че шията е по-дълга.
Повечето жени носят ринговете цял живот, като ги сменят при нужда. В културата на Каян дългите вратове символизират красота и просперитет, а семействата често харчат значителни суми, за да си купят за булка жена с най-дългата шия.
Според племенната митология, първоначално жените слагали метални пръстени на шиите си, за да се предпазят от нападения на тигри, които захапват първо шията. Тъй като традицията повелява хората от племето да се женят само помежду си, ринговете ограничавали възможността на жените да избягат в съседно село при „друговерци”. По други данни, идеята била богатството да остава в семейството, защото навремето пръстените се правели от злато. Затова и най-дългата шия се смята за символ на състоятелност и благополучие.
Официалната легенда е далеч по-поетична. Жена-дракон се влюбва във вятъра. Когато му казва, че очаква дете, той толкова се радва, че започва да се върти около нея, докато не ражда пашкул, в който е първият човек от племето. В чест на щастливото кръжене и, за да заприличат на прародителката си дракон, жените започват да удължават шиите си със спираловидни пръстени. Практичната версия пък гласи, че така жените Каян стават непривлекателни за вражески племена и се спасяват от робство.
Жените жирафи трудно се движат, но не им е спестена никаква домакинска работа. Дори когато са бременни, с клатеща олюляваща се походка мъкнат вода от километри, работят в градината и тъкат лонджита (дълги запрятащи се поли) за мъжете си. Говорят пискливо, не могат да пият от чаша и използват бамбукови пръчки. Няма как да накланят главите си, затова ядат прави кашести гозби. Спят върху дълги дървени трупчета вместо възглавници.
Друга популярна легенда е, че ако мъжът хване жената в изневяра, е достатъчно просто да отреже пръстените, за да се прекърши вратът й и тя да умре в страшни мъки. Оказва се пълна измислица. Научните изследвания и рентгенови снимки на жените жирафи показват, че не вратът им се удължава, а гръдният кош се сляга надолу. Реално, ако се наложи пръстените да бъдат махнати, жената усеща дискомфорт и болка, заради атрофиралите вратни мускули, но след няколко години тялото й възвръща първоначалната си анатомия и няма опасност да умре.
По-младите поколения все повече поставят под въпрос традицията, мечтаейки за градски живот, където подобни обичаи не се практикуват.
