Понякога в музиката се случва така, че никой не знае авторите на класически песни. С времето те стават толкова популярни, че хората започват да ги мислят за старо народно творчество. А същевременно композиторите им пък започват да потъват в забрава и в бедност. За добро или лошо точно такава е съдбата и на едни от най-обичаните македонски шлагери, сред които и "Имала майка едно ми чедо" - композирани от Димитър Янев. Бай Димитър си отиде на 12 юли на 84-годишна възраст след продължително боледуване. Съвсем беден.

Той е автор на десетки фолклорни хитове, сред които "Засвире­те, мури, мури от Пирина" и "Стар мерак". Любима негова песен при­живе обаче бе "Имала майка едно ми чедо", чийто текст и мелодия написал в края на 60-те години на миналия век в чест на най-известния партизанин в Пиринския край Никола Парапунов. След като разбрал това, през 1974 г. Тодор Живков, на когото това също била любимата песен, разпо­редил талантливият благоев­градски музикант да получи звание Заслужил деец на културата, а няколко години по-късно и титлата Народен деец на културата и изкуство­то.

Бай Димитър не спираше да се занимава с музика до последния си дъх. Готвеше се за честването на 40-годишнината от създаването на химна на футболния отбор на "Пирин". Митко Янев напис­ва песента "Пирин е голема планина" по случай влизане­то на тима в "А" група през 1973 г. Той е носител и на трите степени на орден "Св. св. Кирил и Методий". Последната му голяма мечта бе да събере на едно място всичките си златни македонски песни, които е композирал през годините. Така и не успя да намери пари и не дочака такъв сборник. България ще го за­помни не само с изключи­телния му талант на творец, но и с голямата му човеч­ност. Това е последното интервю с него, направено в началото на тази година.

Митко, как виждаш сега живота от висотата на вече 84-тата си година?

- Вярвам в живота. Боже, с колко много неща може да ни радва и вълнува! Разностранен е и това му е прекрасното. Има богати - имат повече от това, що им трябва, а са зли, умислени. Пари - много, радости - малко. Други пък с пооръфани дрешки, но видели небе над главата си - весело им е.

Ти от кои си?

   - Ами аз съм от тези, които приемат небето и звездите за по-добър покрив от този с керемидите.

От изживените вече 84 години колко са с музика?

   - Всички са. Откакто се помня, свиря, пея и правя песни.

В кое училище се научи на музика?

   - Какво училище? Училището е за получаване на образование, но не и за творчество. И аз съм търкал ученически скамейки, но не оттам идва голямото ми учение. Големите университети са пътищата, срещите ми с хора, слуките и неслуките.

И на какво те научиха тези университети?

   - На човещина, на принципност, на справедливост. На това да подаваш на другите чиста ръка.

Приемаш ли, че си достатъчно оценен като човек, получил обществена признателност за всичко, което си сътворил?

   - Какво значи обществена признателност? Да ти свалят шапка, като те видят? О, не, няма нужда. Това е само за Бог, макар че и много хора се смятат за богове или поне за богоизбрани. Аз съм един от всички тези, които имат едно общо име - НАРОД. Трудно ще се намери човек, на когото да му е чужда народната пословица "Кажи му, аго, да му е драго". Не че няма с какво да се гордея. Почетен гражданин съм на Благоевград от 1972 година, през 1974 година бях утвърден за заслужил деятел на културата, от 1984 година съм народен деятел на културата.

И още - имам орден "Св. св. Кирил и Методий" в трите му степени, почетен кавалер съм на отличие за развитие на българската музика, което ми връчи през 2009 година тогавашният министър на културата Стефан Данаилов. Всички те обаче, дори и в едно събрани, не могат да заместят слънцето на признателността на обикновените хора, на тези, които се вълнуват от моите песни. Безкрайно благодаря на всеки, който, като вземе да си пийне една ракийка, си я подслажда с някоя моя песен, па било то в кръчма, на сватба, на кръщене. За мен винаги по-добре е, когато ми иде човек насреща, да не ми вика "г-н Янев", а просто "Митко".

Вярваш ли, че Бог има пръст в твоето творчество, пък и в живота ти?

   - Вярвам. Ако не друго, то поне е докарал нещата, както го казваше пословицата, до кошарата и ми е дал възможност аз да си се разпореждам в нея.

Как приемаш днешното време?

   - Повече подчинено на парите, а не на изкуството. Човекът става реално материален и губи много от ония неща, които го различават от животните. Лошо е, когато животът се вижда в парично измерение. Стремежът да се пълни портфейлът опразва душата, смятам аз. Но трябва и да се живее. Ето, правя песни, пеят се, казват ми "мерси", ама с "мерси" корем не се пълни. Трябва да има някаква социална справедливост, та да не се губи човешкото. Новите политици ми взеха 200 лева, които получавах като добавка за почетните ми звания. Останах на 161 лева пенсия. Да го питам аз този нов политик с милионите ще прави ли песни със 161 лева?

А трябват и за лекарства, за едно кафе поне. Но независимо от безпаричието все пак я карам, както е в песента, "даже страхотно я карам". Пред мен, с изключение на банките, няма затворена врата. Все още не съм се отказвал от мисленето, че по-добре е небе и звезди над главата, а не керемиди. И все пак добре е, че властниците ни все още разрешават да гледаме това небе. Иначе музикант съм от рождение, а творец от 1963 година. Видях се вече като по така барабар Петко с мъжете след първия си авторски концерт, който бе и първи в България, с песни, направени по стихове на Дамян Дамянов. В това време се роди и песента, пята и сега навсякъде, "Добър вечер, скъпа моя малка", по стихотворение на Евтим Евтимов. И така вече над 50 години.

Как помниш България отпреди 60 или 50 години?

- О, България! В ония години без радио, телевизия, джиесеми, пък и обикновени телефони, бе нещо като рай за музиката. По-точно за китарите и акордеоните. Жива романтика. Хората живееха по-благородно, подражаващи на добрите герои от романите на Майн Рид, Фенимор Купър, Джек Лондон. Всяка вечер младежите излизаха по улиците, площадите и градинките. Правехме серенади на групи. Беше време на корем гладен, но душа сита, че беше и купонна система.

Иначе пък имаше приятни разговори, задявки... Във всеки град по едно "стъргало", където ставаха срещите, влюбванията. Ученици, ученички, младежи, чиновници - всичко бе на "стъргалото". Така вървяха нещата и полека-лека взеха да се случват и организирани мероприятия. Вече имаше кино, читалището се пукаше по шевовете при театри, циркови и други постановки. Тук гърмяха гласовете на знаменитите Илия Бръчков, Владо Давчев, Евелина Тупарова... Създаде се литературен кръжок, от който проходиха много поети и писатели като Борислав Владиков, Спас Марянов, Георги Христов... Как да изредя всички?! Имаше място и за музика.

Ти намери ли място под читалищния покрив в Благоевград?

- Да, и то за много години. И това бе още през 1953 година, когато група ентусиасти създадохме музикално-естраден състав "Оптимист". Това не бе прохождане, а разперване на крила. С "Оптимист" най-оптимистично преживяхме 30 творчески години. А и свят видяхме. За Благоевград и Пиринския край да не говорим - у дома си бяхме. Прошетахме страната, а посвирвали сме и из Унгария, Чехиословакия, Гърция, Югославия и другаде из Европа. Аз единствен бях на заплата в "Оптимист". Другите вземаха малки хонорари. Но не това бе главното, а по-същественото бе, че в "Оптимист" всички бяха до болест оптимисти.

Но през 1983 година вече понапълняхме, поостаряхме, всичко тръгна в други посоки и измерения. След това изцяло се отдадох на творчество. Песен след песен взеха да се раждат, някои от тях се превърнаха и в химни. Един от тези химни е посветен на футбола - "Пирин" се сравнява с Пирин планина. Пял се е и се пее, като най-голямата му аудитория е стадион "Христо Ботев". Ще споделя, че този химн е пят и на Световното първенство по футбол в САЩ. Пят е след победите на нашите над отборите на Аржентина и Германия.

Водиш ли по списък песните си?

  - Архиварството за мен е трудна работа. Мисля, че имам някъде между 80 и 100 авторски песни.

Имаш ли ги събрани?
  
- Всички не, но голяма част са включвани в петте вече издания на държавното издателство "Музика". Нуждая се от често допълнително издание, но бедата да не се получи е липсата на пари.

Толкова много си направил и толкова ли не се намира някой да те подкрепи, било като частна инициатива или като обществена подкрепа?

   - Уви, няма. Пред мен мнозина се усмихват, като ме видят, но както има един лаф, ако искаш да познаеш кой ти е приятел, потърси му пари и дори само назаем...

Доколкото знам, освен че си почетен гражданин на Благоевград, почетен член си и на Винената партия в Симитли?

   - Да. Членувам в тази партия и твърдя, че съм в добро съгласие с боговете на виното и веселието, сред които най-тачени са Дионис, Бакхус и Либер.

Не те ли тревожи това, че повечето от песните ти вече са се превърнали в народни и авторът им става незнаен?

   - Не. Това, че песните ми губят автора си и стават народни, дори ме радва, защото смятам, че винаги е по-добре сътвореното да надживее сътворителя си, а не обратно.

Как се пише песен на народна основа, каквито са твоите?
 
- Като познаваш народа и си един от него. Такива песни не се пишат в кабинети, а на коляно, в рейс, във влак, на нива, посред нощ до възглавницата.

Изпитваш ли омраза към някого или към нещо?

- Омраза - нямам такава дума в речника си. Може нещо да ми е безразлично, но нищо повече.

Радваш ли се, когато чуеш зад гърба си някой да каже: "Виж, това е Димитър Янев"?

- Не, предпочитам да виждам хората не зад гърба си, а лице срещу лице.

Имаш ли своя мъдрост?
 
- Ами каква? В една песен казвам: "Всяка среща е живот, всяка песен е любов" - може  би тази.

Задаваш ли си въпроса кой е Димитър Янев?

   - Понякога. И невинаги съм доволен от него. Работлив е, но и прахосник.

Като мравка ли се приемаш или като щурец?

   - По-скоро като щурец. Нямам зрънца в хамбара си...

Борис Сандански