Ивайло Драгиев, Явор Бахаров, Радина Кърджилова и Ованес Торосян гледат лошо, защото са лоши момчета и момиче в „Тилт”

Наближи ли зимата, всяка година в България се прожектира един и същи филм: аха-аха и страната ни е на път да бъде номинирана за „Оскар" в категорията за чуждоезична лента. Че даже и да спечели. Дописки по вестниците, оптимистични репортажи по телевизията, цели страници в списанията, интервюта по радиото... Ако човек им обръща внимание, може и да остане с впечатлението, че направо вече сме я взели номинацията, а официалното обявяване на претендентите в края на януари е само някаква си подробност.

Да се е случило един път - както и да е, а то всеки сезон. И най-интересното е не това, че филма от България редовно го няма после не сред номинираните, а изобщо в класацията на заглавията, към които Американската академия е проявила дори минимален интерес. А че след две-три години даже в страната, която го е произвела, никой не си спомня нищо за него. Не поради факта, че българите не гледат родно кино - напротив! А защото той не става. Или, казано по-ясно, филмът е тъп.

Примери бол. Говори ли ви нещо заглавието „Ла донна е мобиле"? Най-вероятно ще се сетите за прочутата ария от последно действие на „Риголето". Но това е всъщност и име на един срамен за България филм, който днес - години след премиерата му, никой не помни, а телевизиите дори не мислят да го излъчват.

През 1993 г. Нидал Алгафари, чиито прояви дотогава се ограничаваха в създаването на предизборни клипове за БСП, реши, че лесно може да се прехвърли в голямото кино. Достатъчно е да включиш в лентата всичко, което е много модерно на момента, и си се изкачил на върха на сладоледа, а Америка ще ахне. По това време България се люлееше в модата на мутри, евангелски пастори (в ролята на пастор бе Къци Вапцаров) и прясно пръкнали се леки момички, маскирани като манекенки. Алгафари вкара във филма си от всичко,

омеша го в един буламач и се получи гювеч.

Манекенката (Юлияна Кънчева, която наистина бе момичка от агенция) я направи основен персонаж и тя се мотаеше насам-натам из екрана по дълъг бедър в същото време във филма беше и саката, ама толкова саката, че глезените й постоянно стърчаха навън и по възможност все стояха леко разкрачени. След като гювечът беше готов, Алгафари впрегна всичките си познати из вестниците журналисти да хвалят лентата му и така успя да я дореди до цели две награди от Съюза на българските филмови дейци. Които после я пратиха и на Американската академия като официалното ни българско предложение за „Оскар".

Днес е спорно дали авторът на филма си е повярвал преди 19 години, че е произвел велико кино. Дали липсата на заглавия в мътните времена на силови групировки и държавно крадене е допринесла за награждаването на такъв отявлен боклук. Или лекотата, с която успя да накара куцо и сакато по медиите и в бранша да пеят осанна за „Ла донна е мобиле", го е подвела, че на това ще му пляскат и в „Кодак тиътър". Но онези, които имат памет за дивите времена от началото на 90-те, помнят доволния Алгафари, който всеки ден от всевъзможни интервюта обясняваше как е направил един филм по американски образец, достоен за масовия вкус.

Впрочем масовият човек едва ли консумира точно гювеч. Номинация, естествено, „Ла донна е мобиле" не получи. Щеше да е чудно, ако беше иначе. Чудното е, че след това се изредиха и други като Алгафари с подобни гювечи, повярвали си, че са създали шедьовър и че статуетките ги раздават ей така.

Преди две години филма „Взимаме „Оскар" го показваха пак. Тогава бе ред на „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде". Поредно клише, пак вкарало в употреба моментна мода. В случая - участие на известен чужд актьор (Мики Манойлович), което по никакъв начин не спасява лентата. Сюжетът за българин, избягал на Запад по време на комунизма, разказан по толкова елементарен начин, с изкуствени реплики и слаб сценарий, може и да е трогнал някой китаец, живеещ още под управлението на компартията. Факт е, че в китайските торент тракери този филм бе много търсен. Американската академия обаче не му даде номинация. Все пак участието на Манойлович донякъде помогна на „Светът е голям..." да мине поне първия кръг на пресяване. Спорно е дали този филм ще има голям живот в България. Най-вероятно не. За да остане един филм в съзнанието на хората, трябва да съдържа в себе си доста по-универсално послание от един гол антикомунизъм. Историята да е разказана така, че да вълнува и след десетилетия, както го правят „Казабланка" или „Крадецът на праскови" например, макар да се отнасят за отдавна отминали времена.

Сега е отново зима и тези дни дойде пак ред на „Взимаме „Оскар". В главната роля този път е Виктор Чучков. Човекът е режисьор и съсценарист с брат си на нещо, което, вярно, е с една идея по-добро от „Ла донна е мобиле", но си остава в рубриката „гювеч". Един баща - полковник от Държавна сигурност, има дъщеря Беки, която е влюбена в лошо момче от улицата. Момчето не е антикомунист, но така или иначе не влиза в идеала на партията за „социалистически младеж", защото го вълнуват щуротиите и как да изкара лесен лев. Бащата не си дава щерката и гони момчето като империалист. После комунизмът пада, младежът изведнъж открива, че е хубаво да изчезне на Запад за да работи, а

полковникът оглавява престъпна групировка.

Вместо пастор и момичка манекенка този път мястото е заето от Паметника на съветската армия. Защото напоследък стана актуален сред дечурлигата покрай превръщането му за малко в уличен графит. Те това е историята в „Тилт", актуалното ни предложение за „Оскар". Понеже е пълен с жаргони, има малко секс, а и участват нашумели от сериалите и малкия екран млади актьори, филмът към днешна дата радва подрастващите.

Клишираният му сценарий, тъпите лафове в диалога, черпени от днешния жаргон, а не от този преди десети, както и ужасният сценарий, където едните герои са плътно черни, а другите само хубави и добри, му отрежда ясната съдба. След две-три години филмът ще е забравен. А след 20-30 рулоните със записа ще мухлясват в някое хранилище, а цифровият носител ще е в девета глуха директория на съответния сървър. За „Оскар" няма смисъл да говорим. До миналата седмица Чучков извираше от всички медии с новини и интервюта в коя още престижна американска зала е прожектирал „Тилт" (който авторите много държат да се изписва на латиница, понеже на тях кирилицата им изглежда някак вехто) и как зрителите умирали от кеф, докато го гледат.

Дали ще кръстиш лентата си „Тилт" или „Дзифт", за да звучи адски едно такова чуждестранно в устите на хлапетата, които ще си казват вместо поздрав по улиците  „дзифт, копеле", няма никакво отношение към историята на българското кино и за киноманите изобщо.

Ако поне половината от усилията, които сега братя Чучкови влагат, за да ни убеждават, че са заснели шедьовър, ги бяха положили при написването на читав сценарий, може би и да имаха шансове за някаква награда. Но при този резултат би трябвало да знаят, че доброто кино не значи до болка познат шаблон. То не изисква самохвалби и приятели по вестниците. Нито сюжет, в който непременно си натъпкал актуалната мода сред младежите в момента (колко момичета на име Беки се сещате да сте познавали при комунизма). Хубавият филм не съдържа непременно пъпчив младеж с навъртащо се наоколо миловидно маце, както и е противопоказно за един добър филм

половината герои да са черни като нощта

а другата половина да са също ясно слънце.

Доброто кино е, първо, една много увлекателна история, второ, написана грамотно, и, трето, изиграна естествено. Точно това членовете на Американската академия не са намерили в „Тилт", поради което филма го няма в списъка с номинираните за „Оскар". Академията никога не търси в категорията за чуждоезичен филм такъв, който да следва сляпо стилистиката на „хамбургера", тоест да е бързо смилаем. Точно обратното. Но тези, които по нашенски избират коя лента да бъде предложена за „Оскар" от България, продължават да не го разбират. Тази година сред претендентите за статуетка в категорията за чуждоезичен филм има една такава лента - иранският филм „Надер и Симин: раздялата" (The Separation). Който е успял да го гледа, ще разбере защо той ще получи наградата. Въпреки ужасната религиозна диктатура в Иран, въпреки религиозния фундаментализъм на моллите в тази страна, въпреки че американските медии в момента я демонизират заради бъдещата й ядрена бомба, въпреки отвратителната цензура, налагана там на творците. Макар сюжетът да разбива на пух и прах догматичните нрави в Иран, той е успял да се промуши през цензурата, и то така, че самата държава го е пратила в САЩ като официално предложение за „Оскар".

Когато човек е майстор, никаква цензура не е в състояние да му попречи да си свърши работата. И обратно. Та Чучков го гледахме и слушахме цял месец. От миналата седмица млъкна и ще мълчи, докато хората забравят резила. Догодина обаче филма „Взимаме „Оскар" непременно ще го завъртят пак.