Геновева Димитрова

След толкова награди по света и в България „Безбог" е вече на екран. Безкомпромисен дебют. Заравя ни в ада. Всичко е гъсто - до отврат. И без повей от чувство за хумор.

Гана (Ирена Иванова) е в трийсетте - пълна, неугледна и мълчалива, с безизразен светъл поглед. Живее във врачанска олющена панелка с майка си, чието единствено упование са хапчетата. Гана е медицинска сестра от социален патронаж. Грижи се за сенилни възрастни хора. Някои от тях са хрисими, други - буйни. Гана с нейното непроницаемо кръгло лице ги обслужва и за да изкара още някой лев, свива личните им карти за черния пазар. Има си приятел монтьор (Венцислав Константинов). Заедно са в далаверите и морфина. Иначе - празнота. Над главата й се издига величественият Балкан, но Гана, както и останалите, не я повдига - вкопана е в градската и душевна мизерия. В един момент отива да слуша песнопения, а възрастният диригент с тъжно лице (Иван Налбантов) е нервен. Той е преживял политически репресии и намира утеха в църковните кантати. Казва й: „Аз не вярвам в Бог, вярвам в себе си", но в същото време песнопенията излъчват вяра свише. И лека-полека покрай пеенето и разказите му тя започва да излиза от своята злокобна летаргия - дори излива травматични спомени пред него. Но и на диригента открадва картата.

Съдията (Димитър Петков) е затънал в дългове и на тераса споделя с шефа на полицията (Александър Трифонов): „Всяка сутрин се събуждам и не искам да съм жив." Когато влизат обратно в стаята, стават част от долнопробна сексуална оргия. Тела се гънат на дневна светлина. Отблъскващо е като всичко наоколо.

Невръстно цигане псува, както диша, докато майка му зад вратата прави секс. Тотална деградация. Така живеят хората в окаяната Враца. Скотщината ги е просмукала. В един момент, пробудена за стореното зло, Гана решава да се откаже. Късно е. А белият планински финал се стоварва като възмездие.

Отвратително е почти всичко на екрана, а не притваряш очи. Ралица Петрова залага на двойствеността в изследването на герои и среда - Гана хем се грижи за беззащитните хора, хем извършва престъпления с тях; заглавието хем внушава съществуване без духовни ориентири, хем у нас има реален връх Безбог... Това е авторската концепция за представяне на българското живеене като универсален ад. Важно е, че обилното насилие остава зад кадър. Филмът успява да внуши бездънна безизходица. И най-светлото нещо в него е извънкадровата гибел на Гана.

Единствените професионални актьори са Иван Налбантов и Свежен Младенов като последния (фатален) полицай. Поетесата (и режисьор) Ирена Иванова се справя въздействащо с тежката роля на Гана. Верни са и Димитър Петков, и Александър Трифонов, и клетите възрастни хора... Видима е здравата режисура на Ралица Петрова - от лицата, ситуациите, местата, звуците, тъмнината до цялостната обречена атмосфера. Толкова силен е хиперреализмът на филма, че на моменти изглежда сюр.

Чуват се гласове, че тази оптика към живеенето ни е спекулативна, че чернилката е предназначена за фестивални награди в чужбина. Естествено всеки има право на мнение. И тук „Безбог" побеждава. Може и да съм наивна, но вярвам на Ралица Петрова. Хладно ми е в нейния дебют, гледам отстранено. „Безбог" не е моето кино, ала оценявам радикалността й.

 „Безбог", България/Дания/Франция, 2016, 99 минути, сценарист и режисьор Ралица Петрова, продуцент Росица Вълканова, копродуценти: Ева Якобсен, Катрин Порс, Микел Йерсин, Лоранс Клер, Оливие Тери Лепини, Филип Акока; оператори: Крум Родригес, Чейс Ървин. В ролите: Ирена Иванова, Иван Налбантов, Венцислав Константинов, Александър Трифонов, Димитър Петков и др.

Награди: „Златен леопард", награда за женска роля на Ирена Иванова, на Екуменическото жури и на независимите критици от Локарно, Специалната награда и за женска роля от Сараево, „Златна роза", за режисьор, за оператор на Крум Родригес (и за „Слава"), за най-добра женска роля, за най-добра мъжка роля на Иван Налбантов (поделена с Димитър Николов за „Христо") от „Златна роза" във Варна, Голямата награда от Рейкявик, Голямата награда на „София филм фест" и др.