Преди рождения си ден доайенът на българската, европейската, а може би и на световната журналистика Петко Бочаров постигна две победи. Надви почти без лекарства свирепия грип и издаде нова книга. Тя се казва „Петко Бочаров на 95 през три Българии" и е дело на издателство „Жанет 45". Сигурен съм, че историите и спомените в нея, сладкодумно и емоционално разказани от Бочаров, ще се харесат на едни и може би ще разгневят други. Но равнодушни няма да има. Което е мечтата на всеки автор.

Той освен доайен на пишещите журналисти е и най-възрастният жив българин, завършил Американския колеж само четири години преди да го закрият през 1942 г. Това става година след като на 1 март 1941 г. България влиза в Тристранния пакт и се превръща в противник на САЩ.

Петко Бочаров постъпва в американското училище през 1933 г. Съученичка му е Леда Милева. Годишната такса е 20 хил. лв. - немалко пари за онова време. Три години преди него там вече учи и по-големият му брат. Баща им брои по 40 хил. лв. годишно, но успява да ги изучи. Той е известен столичен адвокат и явно клиентите му са били скъпи.

На 10 януари 1944 г.

US бомба разрушава триетажната родна къща на Бочарови

на ул. „Раковски", но семейството е евакуирано в „Княжево" и оцелява. Петко го спасява някакъв документ, за който е отишъл в Съдебната палата. През 1945 г. младежът полага държавния си изпит по право в Софийския университет. Комунистите постепенно завземат цялата власт и вместо предимство колежанската диплома му носи повече неприятности. „Като лоша атестация, лепната на челото ми. Щом чуеха за американската ми диплома, и отношението към мен веднага се променяше", разказа ми Петко Бочаров.

Не му позволяват да започне работа по специалността. Работи какво ли не. Все пак наученият в Американския колеж английски език решава живота на младия юрист в добра посока. През 1952 г. го назначават за преводач в Българската телеграфна агенция.

Целият професионален живот на Петко Бочаров преминава само в БТА. От 2 юни 1952 до 20 октомври 1983 г., когато го пенсионират с почести. Той има невероятния късмет да попадне на място, което идеално пасва на характера и интересите му - отдел „Международна информация" на БТА. Когато издържа конкурса за мястото, началникът на „Кадри" в агенцията му казва: ,,Избрахме да те назначим теб, защото от всички кандидати ти си най-малко неподходящ..."

Дълги години всичко, което става по света, минава като информация през съзнанието на Петко Бочаров. Ако в БТА нещо го натоварва и стресира, това не е работата. ,,Информацията винаги ми е била интересна. Тормозът идваше от самодисциплината, която бях принуден да си наложа, за да не забравям автоцензурата", признава днес Петко Бочаров. През 1960 г. тогавашният шеф на БТА Елена Гаврилова (завършила „Дойчешуле", но праволинейна комунистка, бивша секретарка на Вълко Червенков) го изпраща в Италия, за да отразява олимпийските игри в Рим.

Той има леля, която живее в Милано

Когато се връща, се засичат пред входа на БТА с Гаврилова и тя три пъти повтаря: ,,Ама ти се върна!? Ама ти се върна!? Ама ти се върна?!"

Въпреки лоялността на младия журналист това е първото и последното му излизане в западна държава. След това обикновено го пращат в Африка, макар че го издигат до шеф на отдел „САЩ и ООН". Тогава обаче една свещ в черква замалко не му подпалва журналистическата кариера.

Заедно с бъдещата си съпруга през 1962 г. отиват в черквата „Света Петка" на Великден. Излизат в полунощ със запалените свещи и се сблъскват с партийния секретар на БТА. Шеф на агенцията вече е Георги Найденов и за да го спаси от уволнение, го праща кореспондент в Силистра. Това „заточение" Бочаров сега определя като най-хубавите дни в живота си.

В София го връща Лозан Стрелков. Но не като шеф на отдел, а като литературен сътрудник четвърта степен. Стрелков често обичал да разказва как, когато го викат в ЦК, за да му кажат, че го назначават за шеф на БТА, му дават списъка на

хората, които трябва да уволни

На първо място в този списък е името на Петко Бочаров. Но Стрелков не уволнява никого. ,,Ще ти призная нещо, без да ми пука дали някой сега ми вярва, или не - казва ми Петко. - Някъде през 1978-1979 г. бях абсолютно сигурен, че със социалистическата система е свършено. И че е само въпрос на време кога тя ще се срине. Признавам си - не съм предполагал, че толкова бързо ще рухне, очаквах да стане някъде към 2015-2020 година..."

Петко Бочаров е човекът, направил първия авторски коментар от 4 минути на живо по БНТ. Това става на 20 януари 1962 г. Темата е ,,Конференцията на външните министри от Южна Америка в Пунта де ла Есте". Бочаров изговаря текста си на живо от последния етаж на телевизионната кула и понеже мисли, че не бива да се виждат пред него листовете, от които да се подсеща, научава текста си наизуст. Отзивите са повече от блестящи, но след това БНТ ,,забравя" журналиста за цели 12 години! След изявата му по телефона към ЦК на БКП и ръководството на телевизията потичат гневни реплики: „Защо пускате на екран такава реакционна личност?!", „Този човек е завършил американски колеж!", „Бочаров е буржоазно копеле!"

Връщането му на екран е чак през 1974 г., когато шефовете на БТА Лозан Стрелков и на БНТ Иван Славков се договарят за телевизионно студио в информационната агенция. Стрелков определя четирима души, които имат право да говорят от това студио: Бочаров, Димитри Иванов, Петър Кожухаров и Стефан Тихчев.

От 1981 г. Петко е редовен участник във „Всяка неделя" на Кеворк Кеворкян. А през 1992 г. настъпва звездният му миг - шефът на БНТ Асен Агов го кани да прави неделен коментар под рубриката „Тв око" веднага след „По света и у нас". Това продължава 3 месеца, една от първите работи на Хачо Бояджиев, когато сяда на директорския стол, е да спре коментара. В тази рубрика

Бочаров изрича онова „Да, ама не"

което стана изключително популярно. И до ден днешен хора го поздравяват със: „Здравей, „Да, ама не!" Веднъж минава през Женския пазар покрай роми, които продават земеделски сечива. Един от тях седи на сергията, вижда го и се провиква: „Ееей, гледайте, гледайте, „Да, ама не" минава..."

Пенсионират го на 64 години, въпреки че има още много сили и желание да работи. И днес Петко продължава изкъсо да следи събитията у нас и по света. Ето какво казва той за българския преход, който в края на година ще стане на 25 г.: ,,Когато тръгваш да качваш висок връх, има два пътя. Единият върви със завои и е по-лек, но по-дълъг. Другият върви право нагоре и е къс, но тежък. На 10 декември 1989 г. очаквах България да тръгне по прекия път и да стигне до върха, за който винаги съм мечтал, че ще бъде мястото на България като част от цивилизования западноевропейски свят. Оказа се, че не стигнахме до този връх. Някой ни отклони, докато вървяхме на кестерме нагоре, и се качихме на един друг връх. Върхът, който очаквах, беше правов ред и върховенство на закона, там, където стигнахме, се оказа върховенство на мафията. Не държавата да има мафия, оказа се, че мафията си има държава."

Пенчо Ковачев