„Тук, в Змиево, имаш усещането, че светът не съществува - казва Мона. Пускаш си телевизора, някакви хора си говорят там нещо, виждаш, че има градове, че нещо се случва. А тук живееш като в паралелна вселена...“
Преди 12 години често топлият родопски южняк нахлува в уютната парижка къща на писателката Мона Чобан, обсебва напълно мислите и чувствата й и я тегли неудържимо към едно смолянско село - Киселчово.
Малко село - трийсетина къщи и 18 постоянни жители. Там решава да пусне корени Мона, която от много години живее в Париж. “За селото тръгнах след битуване в два мегаполиса – Москва и Париж, с мерака за малко отшелничество. А го докарах дотам, днес да живея в село с няколко местни жители”, казва Мона.
Прочети още
Тя се влюбва в Киселчово внезапно и безвъзвратно при свое пътуване преди години из Родопите. Когато се връща в Париж, е като обсебена – нощем заспива с мечти за “къщичка” там, в която да си почива и пише, далече от шумния и суетен свят. Купува стара къща, с типична родопска архитектура, но в ужасно състояние.
Срещата с Къщата,
която Мона възприема като одушевено същество, я подтиква да направи рязък завой и в творчеството си. През 2012 г. написва романа „Доста“, в който са преплетени романтично-биографични нотки. Всичко в творбата ѝ е вдъхновено от Родопите.
Най-българската си книга пише след два чиклита (чисто женски) романа – “Сексът не е повод за запознанство” и “Никакви мъже повече”. После издава сборника новели “Раз-два-три” и антиутопията “Париж 18”.
Подобно на Мона, героите от “Доста” тръгват към малко родопско село, където да потърсят мечтано уединение и спокойствие. И всеки извървява своя си път, за да стигне до изцелителната и освобождаваща прошка – към другите, към себе си.
“Една къща не я ли галиш всеки ден, не й ли палиш печката, не й ли скърца дюшемето, значи няма ни да я залюбиш, ни тя да те слуша. Къщата е като жената – иска грижа и искреност… И къщата, и жената искат дъха ти да усещат, да го пият така за късмет, пък ту да се приласкаете, ту да се отблъснете - да си поиграете искат”, пише в “Доста” авторката.
Не че в Париж животът ѝ не е уреден или ѝ липсва зеленината. Живее в тихо и спокойно предградие. Грижи се за дома и семейството си, пише и често “дирижира” ремонта в Киселчово по скайпа и телефона, като “досажда на майсторите с безумните си идеи”.
“В Париж живеех повече виртуално – интернет, фейсбук, далечни приятели. В Киселчово животът ми стана реален – въздух, тишина и приятели. И пълната свобода да реализирам мечтите си”, коментира тя.
Когато първата къща светва, Мона започва все по-често да зарязва френската столица за по десетина дни или месец-два през лятото, за да се зарежда от родопската енергия. Случайно купува и втора къща, в още по-плачевно състояние – и отново тежък ремонт.
Междувременно разговаря с много родопчани от Киселчово и околните села, които ѝ споделят с тъга, че се рушат не само къщите, но и хубавите български традиции. Така у Мона възниква идеята да създаде арт центъра „Артел 13“ с ателиета, в които да се водят етно уикенди за възраждане на селото и на хубавите родопски традиции.
От 2017-а Мона Чобан живее за постоянно в Киселчово. С доброволци
прави 3 еко пътеки
В „Артел 13“ има различни дейности - освен ателиетата, предлагат и пешеходен туризъм с водач и яздене на коне, които отглеждат.
Всеки може да посети царството на Мона просто да се зареди, да набере билки и гъби, да похапне вкусни родопски манджи и ухаещ топъл хляб, приготвени лично от нея. „Ето, на това му казвам аз истински селски туризъм“, коментира писателката.
Дъщерите ѝ Гала и Иваша остават да довършат следването си в Париж, но много обичат да ходят в Киселчово. Водят и девойки французойки, уж заради купона, а Мона ги впряга да помагат във всякакви ремонтни дейности и ги учи да месят хляб.
На арт уикендите Мона води различни ателиета, заедно със специалисти. На „Плетенарка“ се учат на древна традиционна техника за изработка на плет. Интересуващите се от социално предприемачество на село научават кое им пречи да реализират мечтите си. На друго ателие се запознават с плъстите от вълна - най-древния занаят по нашите земи, който отдавна се е превърнал в изкуство.
В ателието „Никой не е по-голям от хляба“ се учат да месят хляб, както са го правили прапрабабите ни - облечени като за празник. Варят домашен сапун, събират билки от околността и изучават лечебното им действие.
През 2019-а Мона решава спонтанно да напусне Киселчово. „То започна много да се населява, а аз исках друго по-тихо и по-спокойно място. На мен село с над 10 човека местни жители ми е голямо“, смее се Мона.
Тя
избира Змиево
- само с 4 местни жители. „Тук съм съвсем на края на селото, все едно съм накрай света. Освен туристите, почти не виждам други хора“, казва тя.
В Змиево се влюбва във великолепната панорама на Родопите, докато се разхожда из селата наоколо. Купува две къщи с две плевни към тях. И отново грандиозен ремонт, за да ги превърне в удобни къщи за гости. Ремонтът продължава „само една година“ - за Мона това е кратък срок.
Тя запазва изцяло стила на родопската архитектура, но започва от голи стени. При ремонта прокарват наново електрическа инсталация и водопровод. Монтират големи панорамни прозорци и веранди, с изглед към красивата панорама. „Не съм ползвала архитект, просто си ги проектирах така, както би ми било уютно и приятно да живея“, казва Мона.
В Змиево се премества в началото на 2020-а. В едната къща живее тя, в другата има две стаи за по двама гости. Плевните превръща след основен ремонт в две уютни студиа за по двама човека, които носят имената на двете ѝ дъщери - „Аша“ и „Гала“. Те също са с панорамни прозорци и веранди към красивата гледка. Във всяко студио, както и в къщата, е оборудвана кухня, където гостите да си готвят с продукти, които си носят.
„Работата по поддръжката на комплекса е огромна за сам човек, просто нямам време за готвене и за нищо друго - споделя Мона. - Тези 4 къщи, плюс двор от 2 декара и половина, изискват много работа. А и трудно се намира читав човек за помощник.“
Рядко пътува извън Змиево. „Не може да зарежеш гостите и да хукнеш нанякъде - казва тя. - Но не ми тежи това уединение, явно съм в такъв период от живота си, когато имам нужда да остана насаме със себе си.“
Такава е и концепцията на „Артел 13“ - уединеност, тишина, спокойствие, малко хора. Идват, почиват си, занимават се със себе си, разхождат се, наслаждават се на тишина, красиви панорами и звездно небе.
Гостите често я радват с импровизирани решения. Избират Змиево за обяснения в любов, годежи, рождени дни и други празници - в съвсем тесен кръг. „Явно на някои хора им е писнало от шумни многолюдни празненства“, казва тя.
Най-много я радват годежите. „Когато гостите ни са влюбени, вечерите тук са празнични“, споделя Мона. Вече няколко пъти хора избират уюта и уединението на нейните къщи, за да предложат пръстен, ръката и сърцето си на своите любими.
Отказала се е и от арт ателиетата, които ѝ отнемат много енергия и време. „ЕГН-то явно ми проговори много сериозно, на 55 години съм, изморих се. Единственото, което искам, е да посрещам и изпращам гости.“
Не я притеснява и пазаруването на храна. „В родопските къщи има хубави мазета, може да купувам продукти веднъж месечно и да ги съхранявам там. А и не ми трябват много пари, за да живея на село“, казва тя.
Радва се, че и двете ѝ дъщери също са се върнали в България. „Не съм ги агитирала, сами взеха това решение. Аз лично смятам, че Европа отдавна не става за живеене и съм много доволна, че дъщерите ми се прибраха“, казва Мона.
Малката дъщеря Иваша, която вече е на 25, се прибира 6 месеца след нея и живее в София. Занимава се с проекти за културен мениджмънт. По-голямата, Гала, е на 27, връща се в България миналата година и работи във френска фирма, също в София.
„Тук непрекъснато има някакви малки битки, но засега ми харесва да живея в Змиево. Явно в Киселчово съм била по-градски настроена и съм имала по-голямо желание за социални дейности. Сега предпочитам просто да предоставя едно място на хората, където те да могат да си почиват, да им е романтично, да се наслаждават един на друг, в тишината и спокойствието на Родопите“, споделя българката.
