Иво Иванов

„Левски" - ЦСКА. Монтеки - Капулети. Леви либерали - десни консерватори. Корените на нашите древни вендети и противоречия често са заровени толкова дълбоко в миналото, че никой не помни точно кога, къде и защо е започнала омразата. Още по-интересно е, че в много случаи никой не е наясно дали тя някога ще завърши.

Всички знаем, че понякога съперничеството и нетърпимостта имат градивна функция. Казват, че в спора се ражда истината и това е много вярно не само в случая с двата софийски гранда, но и в цялостната история на човечеството. Но понякога, разбира се, страстите се разминават с рационалното и може би затова мислите ми ме връщат в близкото минало към едно изключително събитие, което се разигра в щата Охайо през есента на 2002-ра.

Подобна изпепеляваща ненавист съществуваше дори тук, в този индустриален район между две малки градчета - Макдермът и Уейвърли Сити. Особено силна бе непоносимостта между футболните им отбори. Не, не става дума за футбола, който играят „Левски" и ЦСКА, а за американския му вариант. В Охайо този спорт е религия, а малките градчета буквално дишат и съществуват чрез гимназиалните си отбори. Всеки петък вечер всичко останало замира и населението се изсипва на осветения стадион, където напрежението и еуфорията граничат с безумие. Животът в Южен Охайо не е лесен. Няма да видите много костюми по улиците на Макдермът и Уейвърли Сити - хората си изкарват прехраната с ръцете си в местните фабрики и често им се налага да работят по 12-13 часа на ден.

Може би затова американският футбол е толкова популярен тук: спорт на пот и кръв, в който всеки сантиметър пространство трябва да бъде отвоюван с неимоверно усилие. Крайната цел е заветният тъчдаун, който носи 6 точки. За целта нападателят трябва да премине крайната линия с топка в ръка. През сезона на 2002 г. тъчдауните бяха рядкост за отбора на Макдермът. Повечето от играчите нямаха опит и въпреки неимоверните усилия на треньора Дейв Франц загубите се трупаха неумолимо. Всеотдайната публика обаче продължаваше да пълни стадиона, подкрепяйки фанатично любимия отбор. Между хилядите фенове на трибуните неизменно присъстваше и една жена с добри, но уморени очи. Името й е Лиз Портър, а умората е от безкрайните работни смени в закусвалнята, където от години е сервитьорка. Лиз е винаги на стадиона не защото е луда по футбола, а защото синът й Джейк е един от състезателите. Майката не пропуска мач, въпреки че детето й никога не влиза в игра, а и едва ли някога е очаквало да влезе.

Странно нещо сме това, родителите. В даден момент започваме да живеем изцяло чрез децата си и вярата ни в техните способности е патологично отрицание на действителността. Колегата ми Том има на стената в офиса си смразяваща кръвта рисунка, сътворена от 5-годишния му син. Представете си един оранжев кашалот с екзотично кожно заболяване и няколко зловещи зеленикави пипала. „Това съм аз!", гордо сочи Том, но аз лично не бих избързал да го сложа в усмирителна риза, защото го разбирам. Той страда от неизлечима родителска болест, която ни кара да виждаме шедьоври в драсканиците на децата си, да снимаме с видеокамери всяка секунда от училищната пиеса и да вярваме, че всеки кош, отбелязан от сина ни, е сигурен знак за бляскаво бъдеще в НБА. Идва момент, в който собствените ни успехи стават незначителни и всичките ни надежди са свързани с децата.

За Лиз Портър нещата стоят малко по-различно. Тя никога не е виждала сина си в центъра на вниманието, под светлините на сцената или тичащ с топка, воден от рева на трибуните. Джейкъб не се развива наравно с останалите деца. Той е роден с генетичен дефект, наречен хромозомно слаб X синдром. Организмът му не произвежда конкретен протеин, много важен за функциите на мозъка. Животът ми се е стекъл по такъв начин, че познавам няколко души със същия синдром. Интересно е, че всички те са с изключително добродушен характер и страхотно чувство за хумор. Джейк не е изключение и е един от най-обичаните и популярни жители на Макдермът.

Американците може да имат всякакви недостатъци, но в отношението си към хората с увреждания са със светлинни години напред. В много случаи те са напълно интегрирани в обществото. Например Джейкъб ходи в същото училище, в което и всички други деца от града и въпреки че посещава специални класове, винаги е бил приеман като равен и никога не се е натъквал на обиди и унижения от страна на съучениците си. Той е лъчезарно и вечно усмихнато момче, но проблемите му са сериозни и са белязали живота му завинаги. Паметта му и способността му да мисли абстрактно са отнети от генетичния дефект. Концепции, които на нас ни се струват елементарни, са неразбираеми за момчето, а математиката му е абсолютно непонятна. И до днес той вярва, че с банкнота от един долар може да купи всичко.

Голямата любов на Джейк е американският футбол. Всичко, свързано с този спорт, го опиянява: миризмата на тревата, ритуалите преди мач, дори слагането на тежката екипировка. И понеже треньорът Франц се привързва към момчето, той решава да му даде униформа и да го включи в отбора, макар и символично. Всеки мач Джейк слага екипа и шлема и сяда търпеливо на резервната скамейка. Без значение е, че не влиза в игра: за него няма по-голямо щастие от това да бъде част от отбора. И така идва последният мач за сезона и последният мач в кариерата на Джейк - при това срещу омразния отбор на Уейвърли. Трибуните са пълни до пръсване, но повечето фенове са дошли, за да излеят колкото могат по-образно ненавистта си към противника. Някъде там, както винаги, е и Лиз - жената, отгледала толкова добър син, при това сама, без съпруг и с оскъдните бакшиши от закусвалнята.

Играта започва, но Уейвърли са просто на друго ниво тази година и мачът е на път да завърши при смазващ резултат - 42:0! В този спорт да победиш някого на нула е много рядко. Подобна победа се вписва в историята на тима със златни букви и е повод за многогодишна гордост и злорадство. Секунди преди края на двубоя треньорът Франц взе необяснимо прекъсване и прекоси игрището, за да се срещне със селекционера на противника Дерек Дюит. Той му разказал с няколко думи за Джейк, за това колко много значи футболът за него и за майка му. „Ако нямаш нищо против - казал треньорът, - ще пусна в игра Джейк, колкото да вземе топката и да я подържи до края на мача. Да може един ден да се похвали, че е играл." Дюит се съгласил, но после неочаквано и той взел прекъсване: „Това не е достатъчно. Момчето трябва да отбележи тъчдаун." „Прекалено великодушен си - възкликнал изуменият Франц. - Та нали така ще пропуснете да ни биете на нула?" Но Дюит отказал да бъде разубеден и така Джейк Портър се озовава невярващ на игрището с топка в ръка секунди преди края на мача.

Многократно съм гледал последвалото сърцераздирателно събитие и въпреки това всеки път, щом го видя отново, в очите ми започват да танцуват сълзи. Джейк взе топката и изведнъж всички играчи почнаха да викат: „Бягай! Бягай!" И да сочат към крайната линия. Объркан, Джейк тръгна в обратната посока, но съдията го догони и му показа накъде да тича. Защитата на Уейвърли се разтвори като кордон и му позволи да премине необезпокояван. Постепенно момчето набра скорост. Зад него леко подтичваха играчите и от двата отбора, надавайки окуражителни викове. Вместо 10 съотборници Джейк имаше 21.

Публиката разбра какво става и стадионът изригна. На страничните линии резервите хвърляха шлемовете си във въздуха от радост. Джейк премина несръчно крайната линия, отбелязвайки тъчдаун, вдигна дясната си ръка и скачаше и празнуваше, сякаш току-що е спечелил Супербоул. Очевидци твърдят, че не е имало сухо око на стадиона. Дори възрастни мъже бършели сълзи с отрудените си заводски ръце. В този момент всички играчи, треньори, мажоретки, фенове, официални и неофициални лица се изсипаха на игрището, за да затрупат щастливото момче с прегръдките си. Някъде из суматохата бе и омаломощената от щастие Лиз, която някак си се добра до великодушния треньор. Сигурно е искала да му каже много неща, но често в такива моменти думите не идват, а и не са необходими. Обляна в сълзи, майката успяла да прошепне „благодаря" и да прегърне Франц.

Ето че някак си историята на Джейк се добра и до България. Не съм сигурен защо точно сега се върнах към този красив момент в Охайо отпреди 4 години. Може би е заради първите две думи в тази статия или защото наскоро пак видях тъчдауна му в интернет, а може би просто защото историята на Джейк искаше да бъде разказана. Вътре у всеки човек трябва да съществува такова място, в което спортът да свършва и животът да започва. Без него ще загубим приоритетите си, ценностите и дори човещината си. Треньорите на Макдермът и Уейвърли си дадоха среща на това място, създавайки един незабравим момент, чиято стойност е неизчислима.

Джейк никога не е бил наясно с математиката. Дори резултатите от мачовете са извън разбиранията му. За победите и загубите винаги се е досещал от реакциите на съотборниците си. До ден днешен Джейк мисли, че отборът му е спечелил мача в последните секунди. Загуба с 42 на 6, а това наивно момче все още вярва, че е отбелязал печелившия тъчдаун! И най-интересното в цялата тази история, скъпи приятели, е, че математиката може да върви по дяволите, защото в този случай Джейк Портър е абсолютно прав.