Поколението Y - така социолозите наричат родените през 80-те години. Те са независими, с подчертана индивидуалност и ревниво пазена свобода. Израсли са в мрежата и живеят в свят без граници. Българите от авангарда на това поколение изглеждат, сякаш кризата е минала край тях, без да я забележат. Докато родителите им говорят за безработица и безпаричие, те обсъждат нови проекти. Харесват ли ни или не, те са бъдещето и вместо да им налагаме остарели стереотипи на работа и живот, по-добре да се опитаме да ги разберем.
„Винаги казвам, че просто трябва да направиш първата крачка, независимо в каква посока, и Вселената така ти подрежда пътя! - вълнува се Мариана. - Поставя ти правилните хора на него, среща те с когото трябва...“ А първата крачка на Мариана Константинова е толкова нестандартна и нетрадиционна, че ѝ се налага непрекъснато да дава обяснения „защо“.
Защо успешният адвокат по корпоративно право затваря адвокатската си кантора, за да пътешества по света? „Обожавам да обикалям света със слънце в джоба, широка усмивка и отворено съзнание. Аз съм професионален мечтател - казва тя. - А мечтите, за да се сбъднат, трябва да излезеш от зоната си на комфорт.“
В един момент преди близо 10 години тя осъзнава, че животът ѝ минава в работа и всъщност... не живее. Не че не обича работата си като адвокат, но тя я ограничава в рамки, които не ѝ позволяват да живее така, както иска.
Родена е в Бургас, през 1980-а, когато в соца пътешествията до далечни екзотични дестинации са само мираж. Като дете с развинтена фантазия, тя постоянно си измисля някакви приключения, в които иска да участва. От малка е много чувствителна на тема справедливост и затова решава, че ще следва право и ще стане не съдия или прокурор, а адвокат - за да защитава хората. Затова избира гимназия с хуманитарен профил история и английски - за да угоди и на родителите си да учи език.
Завършва „Право“ в УНСС и остава в София. Още като ученичка знае, че ще бъде адвокат със собствена кантора. Затова още от втория курс на следването си скача в дълбокото. „Чиракува“ и „краде занаят“ в адвокатска кантора, като директно обслужва клиенти, подготвя дела. „Беше трудно, беше страшно, но и добра школа. Когато завърших, сбъднах мечтата си за собствена кантора“, споделя тя.
От 2006-а е официално в професията. Докато е в майчинство с първото си дете, работи на хоум офис. Клиентите ѝ като адвокат в корпоративното право са големи фирми и се налага тя да ходи при тях, а не те при нея. Така се обезсмисля поддържането на офис, работи по телефон и с имейли.
В един момент, омъжена и с две деца, въртележката от битовизми така я поглъща, че си казва: „Не може в живота ти да няма нищо повече от това, да живееш, за да работиш. Нали трябва да е обратното - да работиш, за да живееш?“.
Когато се ражда второто ѝ дете Виктор през 2014-а и се застоява вкъщи, установява, че като се обърне назад, не може да каже какво ѝ се е случило последните 10 години. „Разказ нямаше. Беше просто: „работих и родих две деца“, споделя тя. Семейството при тях със съпруга ѝ Росен е приоритет и държат сами да си отглеждат и възпитават децата, да им предадат това, което знаят. Решават да пътуват не само заради тръпката, а за да им подарят едно незабравимо детство и да разширят кръгозора им.
Един ден тя просто съобщава на клиентите си да си търсят друг адвокат, а мъжът ѝ, който е с добри доходи като IT специалист, я подкрепя в решението. За него не е проблем да работи и като дигитален номад - от дистанция.
Така се ражда и блогът ѝ Nomads Time. „Реших, че е време за номади, време да пътуваме и да опознаваме света - споделя тя. - Някои хора много ги плаши идеята за пътуването, а всъщност установяваш, че живеем на едно много малко място - за 24 часа със самолет си на другия край на света, буквално навсякъде.“
Тя самата се определя като номад. „Обичам скитането и то винаги е свързано с търсене на нещо. Откриваш много интересни неща наоколо и в себе си“, казва Мариана. Иска блогът ѝ да е не просто място, в което разказва за себе си, а да бъде полезен на пътешествениците. И най-вече - да вдъхновява хората да не изоставят мечтите си, да са смели и да не слушат другите, като им казват: „Това няма да стане“. „Щом някой е успял да го постигне, намираш начин и ти, и си плащаш цената“, казва Мариана.
През 2014-а, когато новороденият им син Виктор е на 40 дни, започват всеки уикенд да пътуват из България, с бебето в кенгуру - слинг. На една година синът им вече лети със самолет до Австрия. „Децата не са причина да спреш да пътуваш. Даже при нас се оказаха причина да започнем още повече да пътуваме. Просто се адаптираш към условията“, коментира тя.
Днес дъщеря им Михаела е в IX клас, а Виктор - в III клас. На рискованите пътувания не ги водят, съобразяват се къде е подходящо за тях. Освен доходите на Росен, Мариана печели и от блога си, а също и от първата си книга „Исландия. Дневник на една мечта“. Издава я съвсем сама, макар колеги блогъри да ѝ казват, че не може да го направи без контакти в издателския бизнес.
Предпочита да пътува по дестинации, които я променят като личност. На това е посветена и книгата ѝ. В нея отделя специално място на идеята хората да не изоставят мечтите си. Написва я, след като с Росен правят пълна обиколка по цялата периферия на тази необикновена страна, като наемат джип. Привличат я водопадите, глетчерите, вулканите и местата, на които „виждаш как земята се ражда“.
В Исландия тя осъществява мечтата си да види китове отблизо, на северния бряг. „Искахме да имаме максимално близък контакт с тези величествени създания. Затова не пътувахме с кораб, а си наехме rib boat - надуваема мека лодка с твърдо дъно и много мощен мотор, която буквално лети над водата с голяма скорост“, разказва тя.
Мариана харесва дивите места с неопитомена природа, които я изненадват - както Фарьорските острови. Миналото лято се налага да сменят 3 полета, за да стигнат до тях. Този архипелаг от 18 островчета между Норвегия, Исландия и островите на Великобритания е в средата на Северния Атлантик, буквално в нищото.
На Фарьорските острови хората живеят в дървени къщички със затревени покриви от торф. Селцата са от 10-20 такива къщички - сякаш се пренасяш във времето на викингите, споделя тя. Няма магазини, хранят се с проста храна, разчитат на риболова и на вносни зеленчуци и плодове, защото земята им не е много плодородна и няма достатъчно слънце. „Виждаш как тези хора живеят много семпло и си казваш, защо са ти всички неща, с които си затрупан“, казва Мариана.
Миналото лято е била в Перу - дестинация, от която „се връщаш нов човек“. Впечатлена е от изключителното ѝ разнообразие - високите Анди, където с Росен стигат до 5000 м надморска височина и минават през височинната болест, при която „тялото ти буквално все едно не е твое“. Пресичат пустинята, но най-вълнуваща е амазонската джунгла.
А Мариана си пада по тръпката на адреналина и авантюрите. „Този път бях в истинска джунгла“, споделя тя. Спят в дървена колиба, между нея и сламения покрив има единствено една мрежа и само тя ги отделя от джунглата и всичките ѝ обитатели. Имат балдахин на леглото против малките насекоми. „През нощта чуваш как някой ходи в шумата под къщата, която е издигната на малки подпори“, смее се тя.
Но там съвсем не ѝ е до смях. Заминава с нарочната идея да се пребори с фобията си от змии, други влечуги и всякакви насекоми. „Страхотно е преживяването да „прегърнеш“ неща, за които мислиш, че те е страх да ги направиш, да победиш този страх“, споделя тя.
„В джунглата първата нощ няма да ти кажа какъв страх беше... Ослушвах се, оглеждах се, за да изляза до тоалетната - споделя тя. - А и в тоалетната не знаеш кой се е вмъкнал през пролуките... После пък, като се върнеш, не знаеш какво те чака в колибата... Прибирам се една вечер и на дървото пред къщата виждам огромна рошава тарантула колкото дланта ми...“
Правят и трек с местен водач през джунглата - 2 км в едната посока до езеро, което е резерват. И после обратно при пълна тъмнина, с фенерчета.
„В джунглата, гъмжаща от живот, маймуни скачат върху теб, със сигурност е имало и змии. Но ти просто разбираш, че тези животни не са там, за да се занимават с теб и, ако уважаваш личното им пространство, оцеляваш. Тарантулата също не напада, ако не посегнеш към нея. Там важи правилото: ако не знаеш нещо какво е, по-добре не го пипай“, смее се тя.
Допреди да се роди синът ѝ, мрази зимата и студа, но решава да преодолее това и се качва на ски. Оттогава ските се превръщат в любимо занимание и зимата е един от любимите ѝ сезони. Пише вълнуващо, другото ѝ хоби е фотографията, в която става все по-добра и ѝ помага в травъл блога.
Даже не иска и да знае броя на държавите, които е обиколила. „Колекционира“ спомени и преживявания, които желае „да си причини“, и които биха „разтуптели сърцето ѝ“. А списъкът от преживявания прави семейството ѝ по-сплотено.
Сега работи по следващата си книга - за Перу, и по блога Nomads Time. Някой ден може и да се върне към адвокатската кариера. Но все още има списък от много неосъществени пътешествия-мечти - Нова Зеландия, Патагония, Южна Америка, Антарктида...
„Смятам, че хубавите години предстоят. Имам много щури мечти. Няма граници“, споделя тя. Сега най-голямата „котва“ за осъществяването на мечтите са децата и преди всичко - тяхното образование. „Когато станат студенти, ще настъпи истинското номадско време за нас“, смее се Мариана.
