В една студена ноемврийска сутрин в субарктическия канадски град Чърчил, Манитоба, Иън Ван Нест седи на топло в своя SUV и се взира през бинокъл в двойка полярни мечки, бродещи по ледения бряг.
Те са достатъчно далеч, за да не предизвикват особено безпокойство, но всяка една от големите им крачки ги доближава до общността и Ван Нест знае, че скоро може да се наложи да направи нещо по въпроса.
Ван Нест е служител по опазването на природата на Чърчил и в продължение на няколко седмици всяка година неговата основна дейност е да държи полярните мечки и хората далеч едни от други.
Това е така, защото Чърчил, град в Канада с около 800 постоянни жители, разположен на брега на Западния залив Хъдсън, е световната столица на полярните мечки, пише National Geographic.
Полярните мечки кръстосват морския лед и прекарват възможно най-много време върху него, като изминават огромни разстояния в търсене на тюлени.
Но тъй като ледът на залива Хъдсън се стопява напълно всяко лято, мечките в района са принудени да прекарват топлите месеци на брега, криейки се в хладни, земни леговища. След това, когато зимата наближи и температурите отново паднат, мечките започват да се раздвижват, насочвайки се към тундрата по бреговете на залива, докато чакат водата да замръзне.
И докато правят това, пътят им често ги отвежда около или през Чърчил.
Повечето жители имат история, свързана с мечка – неща като отиване зад ъгъла, където се блъскат в мечка, при което, за щастие, повечето пъти животното е толкова уплашено, колкото и човекът. По-сериозни инциденти обаче се случват. В Чърчил не е имало смъртен случай от 1983 г., но мечка напада и наранява сериозно жена в нощта на Хелоуин през 2013 г., както и мъж, все още облечен в пижама и въоръжен с лопата, който ѝ се притичва на помощ.
Дом на племената дене и кри в продължение на повече от 1500 години, Чърчил за първи път е заселен от европейците като пункт за търговия с кожи през XVIII век, а през следващите двеста години е пристанище, военна база на САЩ по време на Втората световна война, и място на изследователско съоръжение, откъдето се изстрелват суборбитални ракети за изследване на полярните сияния и горните слоеве на атмосферата.
В продължение на много години полярните мечки в района са смятани предимно за опасно неудобство, с което трябва да се води безмилостна война.
„Беше обичайно да се отстрелват 25 мечки в сезона на мечките“, спомня си Майк Спенс, който е кмет на града от 1995 г.
Нагласите започват да се променят в края на 70-те години на миналия век, когато туристи, пристигнали в града за наблюдение на птици през пролетта, се поинтересували дали е възможно да наблюдават мечки през зимата.
През 1982 г. National Geographic издава документален филм за града и мечките, и с това тайната излиза наяве.
Четиридесет години по-късно сезонът на полярните мечки се е превърнал в гръбнака на икономиката на града и източник на по-голямата част от неговата слава, населението му нараства всеки октомври и ноември с пристигането на няколко хиляди туристи, които идват по въздух или железопътен транспорт (няма пътища в или извън града), за да прекарат от няколко дни до няколко седмици в търсене на полярни мечки.
По-голямата част от мечешкия туризъм се случва в тундрата, недалеч от града, на борда на специално проектирани бъгита, които могат да поберат около 40 души наведнъж и приличат на автобуси на колела на чудовищен камион.
Но да видите мечка в или около града не е необичайно и жителите на Чърчил приемат уникалната си връзка с най-големия сухоземен хищник в света. Из целия град стенописи и изображения на мечки украсяват гаражни врати, стени и дори кофи за боклук. Две от най-новите сгради от двете страни на главната улица са собственост на Polar Bears International и се използват в обучението на хората относно мечките в района.
„Нямаше да съм тук, ако не бяха мечките“, казва Дейв Алкорн, британски емигрант, който пристига в Чърчил през 2006 г. като турист. Той хареса града толкова много, че се връща през 2007 г., намира си работа като водач и шофьор на бъги и се премества тук за постоянно през 2009 г. „Мисля, че е страхотно да живееш някъде, където има полярни мечки. Мисля, че е някак епично.“
„Това, което ме впечатлява, е как през зимата тези мечки покриват буквално стотици хиляди квадратни километри от леда“, казва Джон Гънтър от Frontiers North Adventures, чиято компания предлага обиколки за наблюдение на мечки от 1987 г. насам. „И те по някакъв начин се връщат в Чърчил всяка есен. Гледате белезите на някоя мечка и си мислите: „Виждал съм тази мечка и преди. Къде беше тази мечка, откакто я видях за последен път?“
Въпреки това, споделянето на пространство с няколкостотин огромни месоядни бозайници - най-големият от които може да достигне 3 м височина на задните си крака - може да бъде тежко упражнение. Вечерната тишина на Чърчил понякога се нарушава от звука на патрони за пушки 12 калибър, които експлодират със силен гръм и трясък при изстрел във въздуха - насърчавайки любопитна мечка бързо да напусне града.
Понякога жителите оставят вратите на домовете и превозните си средства отключени, в случай, че някой внезапно се нуждае от място за укритие.
Инциденти с мечки се случват рядко.
И това до голяма степен се дължи на осведомеността на жителите и на Програмата за предупреждение за полярни мечки (Polar Bear Alert Program), създадена през 1982 г. Табели из града призовават хората да не ходят в най-често посещаваните от мечки райони и посочват номер на гореща линия за сигнализиране при наблюдения на мечки. От другата страна на тази гореща линия са Ван Нест и колегите му, които патрулират из околностите всеки ден.
Реакциите при обаждане варират. Повечето случаи се решават или чрез следене на ситуацията, докато потенциалната опасност отмине, или чрез изстрелване на снаряди. Ако мечка упорито се приближава до общността, Ван Нест и колегите му могат да разположат капани с тюленово месо. Хваната в капана, мечката се прехвърля в съоръжение за задържане на полярни мечки Polar Bear Holding Facility (известен като затвор за полярни мечки), подобна на хангар сграда извън града, и се държи, докато стане безопасно да бъде пусната върху морския лед.
„Това е балансиран начин за управление на полярните мечки, съжителстващи с хората, както и на допълнителния натиск от туризма“, казва Ван Нест. „Искате да защитите мечките и хората, като същевременно позволите на хората да имат добро преживяване с полярна мечка.“
В продължение на няколко часа той следи двете мечки - майката и малкото, които се скитат в морето, щастлив да им позволи да намерят пътя си сами. Но сега пътят им ги отвежда твърде близо в търсене на комфорт и време е да се вземат превантивни мерки. Той моли събралите се посетители да се върнат в превозните си средства и да се преместят на безопасно място, след което заедно със свой колега изстрелват по два снаряда във въздуха. Мечките се обръщат и побягват, преди да забавят скоростта и да закрачат величествено по леда.
За Ван Нест това е близо до перфектната развръзка: никой не е изложен на риск и мечките са свободни да продължат пътя си.
„Става въпрос за съвместно съществуване. Ние сме на тяхна територия. Това е и техният дом“, казва той. „Всеки път, когато имам работа с мечка, си мисля: „Хей, благодаря ви, благодаря ви, че ни удостоихте с присъствието си и наистина беше удоволствие да се запознаем с вас.“
