Поздравителните картички днес вече може и да са историческа отживялост, но преди години те бяха не просто начин за комуникация, но и форма на политическа изява! Да, именно това имаме предвид, защото поздравителните картички се възприемаха в България и като идеологическа диверсия. Особено картичките, които идваха от САЩ, в годините на комунистическото управление в Родината се приемаха като опит за диверсия. Най-често поздравителни картички се изпращаха по повод празниците Коледа, Нова година и Великден. Останалите поводи бяха и са от по-частен характер и сякаш не привличаха чак такова внимание, но големите празници бяха
под наблюдението на властите
За какво става дума? В онези години комунистическата власт в България не толерираше религиозните празници. Коледа и Великден бяха нежелани празници. На тях официално се работеше, нямаше почивни дни и медиите не разработваха темите за съответния празник. Тези дни не бяха празници, защото комунистическата държава
не приемаше религията
А тя не приемаше религията, защото самата тя трябваше да бъде религия.
Така например дядо Коледа беше заменен от съветския му аналог дядо Мраз. Алюзията беше същата, но напълно механично беше пренесена цялата семантика от единия празник към другия, за да се поясни, че не съществува „Санта Клаус“, а има някакъв друг добър старец, който носи подаръци. Така се избягваше религиозният елемент. За да се придаде нова ситуация, изведнъж се появи някаква „Снежанка“, която беше заимствана от едноименната приказка. Снежанка се оказа „спътница“ или направо „съпруга“ на дядо Мраз, а децата им бяха така наречените „джуджета“. Така цялата идея за празник като Коледа беше променена, извратена и напълно подменена. Колкото до другия голям християнски празник – Великден, комунистическата власт просто
забрани боядисването на яйца
и празникът изчезна, сякаш никога не го е имало. Хората боядисваха яйца, но тайно, а боята се намираше по-трудно, както и така заветните в онези години американски долари. Така властта на практика изтри постепенно, но сигурно религиозните празници от съзнанието на повечето българи. Някои от тях обаче получаваха поздравителни картички от чужбина. Такова е и семейството на Николинка от София. Тя получава писма от своята леля в Америка, която я поздравява и за Коледа, и за Великден, а това не се харесва на властите, защото Николинка е младо момиче, което не бива да се „заразява“ с „отровата“ на Запада. А религията е една от „отровите“, които властите не желаят да допускат на територията на една напълно зависима от СССР комунистическа държава, лишена от собствена вътрешна и външна политика, каквато беше България в онези години. На картичките въпросната леля поздравява семейството на Николинка и за Коледа, и за Великден. В текстовете на тези картички, макар и на английски език, пише: „Бог да Ви пази“, „Бог да Ви благослови“, а тези текстове представляват абсолютно неприемливи намеци за съществуването на „свръхсила“, която не е под контрола на комунистическата партия. Това е и една от причините за едно от основните престъпления в онези години, които касаеха пощите и пощенските услуги. Тогава хората, които масово ползваха услугите на „Български пощи“, поставяха най-различни знаци на слепката на пощенските пликове с надеждата те да не бъдат отлепвани, защото няма да може да се възстанови знакът. Градската легенда твърдеше, че когато се попадне на такива пликове, те се отварят и се унищожават. Властите не искаха извън България да излиза информация, която не е била контролирана от тях, а когато се видят такива нишани на плика, те предполагат, че вътре има съдържание, което уронва престижа на комунистическа България пред света. Но не само това не се преследваше от властта, не се преследваше и когато пощенски служители си позволяваха да отварят писма от чужбина и особено от Америка, защото вътре имаше
пеещи картички
Такива в България все още нямаше. Първоначално много хора се оплакваха, че картичките им не достигат до тях, а техните близки се бяха постарали да им изпратят най-новите пеещи картички, които бяха истинска атракция в България. Неполучаването, при това масово, на тези пратки така и не направи впечатление на властите, никой не взе мерки да ограничи тези набези върху личната кореспонденция на хората. Така те не получаваха поздрави за празници, които тук не се празнуваха, които бяха забранени, които не бяха празници, а най-обикновени делници.
