В продължение на почти десет години, през 50-те години на ХХ в., България не поддържа дипломатически отношения със САЩ и това я превръща в единствената държава от така наречения „Източен блок“, която се намира в такава позиция. През 1960 г., дни преди прословутия случай с обувката на съветския лидер Никита Хрушчов, когато той си я събува и започва да тропа с нея по банката пред него по време на заседание на ООН, Тодор Живков пътува към САЩ.
Корабът е „Балтика“, а на него са освен Живков и съветският лидер, така също и лидерите на Чехословакия и на Румъния – Янош Кадър и Георге Георгиу-Деж. Случката е подробно описана в статия на сайта debati.bg от Константин Мишев, бивш кореспондент на Радио „Свободна Европа“ в Ню Йорк.
Единствената снимка, която е запазена от онези дни на Тато, както наричаха комунистическия владетел Тодор Живков, е от Ню Йорк, където физиономията му издава
едно истинско безсилие и отчаяние
от това, което вижда. Той се надява вероятно да види един упадъчен Запад, но вижда една силно развита страна, срещу която дори да тичаме, пак не бихме я стигнали в онези години, когато комунистическата система у нас „дояжда“ остатъците от царска България и вече залита в пропастта на нескончаемите икономически кризи, рестрикциите и стопанските недомислия, които ще доведат страната ни до сигурен фалит, при това не само веднъж!
В нашата делегация в САЩ тогава влизат редица изтъкнати комунистически функционери, което знаем от книгата на известния дипломат Райко Николов, който служи по онова време в българската легация във Вашингтон. Това са външният министър Карло Луканов, шефът на кабинета на Живков Милко Балев, колкото и да е странно - посланикът на България в Москва Любен Герасимов, главният редактор на вестник „Работническо дело“ Георги Боков и шефът на УБО генерал Гръбчев. По-интересен обаче е случаят с едно интервю, което Живков дава пред вестник „The Washington Post“ и пред журналиста Едуин Гриц. Карло Луканов се противопоставя на това, защото знае, че журналистите в САЩ не са като „журналистите“ в България тогава и
няма да задават само удобни въпроси
на българския комунистически лидер. Въпреки това интервюто се състои и то се оказва пълен провал. Питат Живков дали позицията на България се различава от тази на Китай по външнополитически теми, питат го и за поведението на Хрушчов, и Живков, разбира се, изпада в ступор, защото не очаква такива въпроси, защото такива въпроси в България никой дори не би си и помислил да му зададе. Той отговаря механично, не знае как да увърта, защото просто не му се е налагало да го прави в родината си. Именно заради това Луканов е бил прав, когато се е противопоставял на това интервю, защото той е знаел, че резултатът ще е именно този.
Когато се връщат в България, главният редактор на казионния в. „Работническо дело“ Георги Боков пуска цялото интервю на вожда, но променя отговорите на Живков. Така се оказва, че той „дава“ угодни на Москва отговори, които дори и не си е помислял да даде по време на същото интервю в САЩ.
Диктаторът става жертва на самия себе си
Фактът с въпросното интервю обаче идва да покаже до каква степен комунистическите лидери в „съветския блок“ са си представяли Запада. Те са си мислели, че каквато власт имат в своите държави, окупирани от Червената армия, същата власт и най-вече респект имат и на Запад. Това е и причината, поради която Живков самоотвержено решава да даде интервю, с което се надява да рекламира не толкова България, тя не му е важна, особено след като няколко пъти я предлага на СССР, колкото политическата система в страната ни, която по това време е васал на Москва. Живков иска да се покаже пред съветския лидер Хрушчов като един истински комунист, който, видите ли, дава интервю пред западен вестник, при това не кой да е, и обяснява колко хубаво нещо е комунизмът, въпреки твърденията на западната общественост за насилие над хората отвъд „желязната завеса“. Получава се обаче обратният ефект! Живков става жертва на самия себе си, на собствената си политическа ограниченост, обществена и икономическа некомпетентност и дипломатическо безсилие. Журналистите на Запад не са това, което са техните „колеги“ на Изток в съветския блок и нещата излизат извън контрол. А това обезоръжава вездесъщия комунистически диктатор и той допуска грешката да бъде простовато откровен – какъвто впрочем си е като натура, което е единственото му „оръжие“ срещу безкомпромисната истина.
