Руски говорещото население гласува в Донецк и Луганск за отцепване от Украйна
Историята учи на едно важно правило - когато дадена държава предизвиква кризи около границата си в опит да разшири влиянието си или да запази статуквото, често те се връщат при нея като бумеранг. В края на миналия век Сърбия и президентът й Слободан Милошевич подбудиха най-голямата касапница в Европа след Втората световна война - кървавия конфликт в Босна и съпровождащите го по-малки военни авантюри в Хърватия и Косово в опит да се запази Югославия, в която Сърбия да е хегемон. Но не само нищо от това не бе постигнато. Резултатът бе краят на Сърбия в границите, които тя смяташе за свещени - от нея бе отцепено Косово, люлката на сръбската държавност. А имаше всички изгледи да се откъсне и още една държава - Войводина, ако Милошевич не бе свален от власт.
Преди това Саддам Хюсеин нападна и окупира съседен Кувейт, за да разшири влиянието и територията на Ирак. Той свърши на бесилото, а държавата му днес е на път да се разпадне. Северната й част - Кюрдистан, отдавна съществува като отделна страна със свое правителство и свои закони, която само по документи все още се води част от Ирак. В Кюрдистан цари мир, затова пък в останалата част от все още общата държава е опасно да се живее - атентатите са всекидневие.
Сирия някога претендираше да е опекун на Ливан - през 80-те години на миналия век бившият й президент Хафез Асад (баща на настоящия Башар Асад) бе наложил на Ливан такъв договор, според който сирийската армия може да се дислоцира из цялата страна и да пребивава там неопределено време. Военните му пък използваха престоя си в чуждата държава, за да й се месят постоянно - организираха се правителствени кризи, опити за преврати, революционни ситуации с едничката цел Ливан да е протекторат на Сирия. До голяма степен това бе и една от причините за продължителната кървава гражданска война в Ливан, изпепелила Перлата на Близкия изток. След края на войната международната общност принуди Сирия да си прибере войските, а подир няколко години бурята, която тя бе отключила в Ливан, я връхлетя с пълна сила и бушува там и до днес. Има и по-стари примери - с Германия на Хитлер, която окупираше територии и цели държави наред, докато накрая самата тя самата се оказа окупирана и разделена за цели 45 години.
Някой може да възрази, че във всички тези случаи страната виновник си е получавала наказанието не и без помощта на чужда намеса, в повечето случаи чрез американски бомби. Това е така, защото светът е място, където всичко е взаимосвързано. Няма как едно събитие да съществува само за себе си и да не предизвика обратна реакция. Бумерангът винаги се връща. Понякога след десет години, друг път по-рано. Щом мътиш водата на съседите, очаквай мътилката да се излее и при теб.
След Германия на Хитлер, Ирак на Саддам, Сирия на Асад и Сърбия на Милошевич днес историята се повтаря с Русия на Путин. А историята се повтаря често, само дето политиците не обичат да си вземат бележки от това. Докато през 2008 година Русия завзе след кратка война грузинските области Абхазия и Южна Осетия, тази година анексира съвсем безболезнено Крим, в Източна Украйна нейни наемници подбуждат с лекота местното руски говорещо население към бунтове и размирици, а в Кремъл се облизват с нетърпение кога ще присъединят и Приднестровието - обявилата независимост, но непризната от никого област на Молдова, едва ли някой се замисля как всичко това един ден ще се излее върху самата Русия. Още повече че в момента тази огромна държава има вид повече отвсякога на монолитна, непробиваема и с лидер, който (поне така изглежда) се радва на всеобщо одобрение сред руснаците, защото е върнал имперския дух в Кремъл.
Но в този свят наистина нищо не може да съществува само за себе си. В момента Русия се управлява с желязна ръка, медиите там са жестоко цензурирани, а законите - писани с едничката мисъл да се пазят интересите на върхушката, а не на обикновените граждани. Благодарение на това страната, особено за наивните и несведущите хора, изглежда силна, уверена и готова за нови световни подвизи. Реално обаче Русия е слаба държава, без икономика, с оттеглящи се чужди инвестиции. Брутният й вътрешен продукт се дължи не на работещи предприятия и средна класа, а само на износ на петрол и газ. Едно малко колебание в световните цени и бюджетът на страната ще се пропука, инфлацията ще довърши останалото, а отделно това ще предизвика съпротива сред населението. На Запад са наясно с това. Колкото и да са предпазливи световните лидери с налагането на внимателните си санкции спрямо Москва, те един ден ще дадат своя плод. Самият Путин вече започва да го осъзнава и това бе причината Русия за първи път да се разколебае след референдумите в Източна Украйна от последната неделя. Москва обяви, че уважава резултатите, но в твърде витиевата декларация. Доста по-мека от тона, на който бяхме привикнали от последните месеци.
При сегашните санкции руската икономика е фактически в рецесия и скоро ще влезе в депресия. През последния месец инфлацията в Русия бе 7,3% при нулев ръст на БВП. Специалисти очакват тази тенденция да се запази до края на годината, защото засега не се очаква санкциите да се отменят, а само да се засилват. Не е трудно да се прогнозира при тази инфлация и нулев растеж какво предстои да се случи - тотално обедняване на народа.
Към това задължително трябва да се добави и още нещо, особено характерно за съвременния руски елит - богаташите там много обичат да прекарват всяко лято по лазурните брегове и луксозните места на Западна Европа и САЩ. Не в Китай, не в Пхенян, нито в Крим, а точно в големите градове и курорти на омразния им Запад. Само че основните фигури от обкръжението на Владимир Путин това лято ще пропуснат да заведат любовниците си на луксозна почивка. И не защото ще ги спре рухващата руска икономика, а понеже имената им са в забранителните санкционни списъци на ЕС, САЩ и Канада. През октомври, когато богатите хора обикновено си правят рекапитулация на отминалото лято и се окаже, че разни руски князчета на черните и цветните метали не са могат да заведат манекенките си на Куршевел, предаността към диктатора рязко ще се пропука като шупла в алуминиева сплав. От момента на пропукването до съзряването, че само един преврат може да върне свободата им, няма да мине много време. Дали ще е ,,народна революция", подкрепена от ,,народната армия" и полицията, дали ще е пуч по всички правила на жанра или пък ще е атентат, при който вождът ще бъде смъртно ранен, няма особено значение. Резултатът за самата Русия ще е край на държавата такава, каквато е била до момента. В мътилката на един метеж или преврат центробежните сили лесно се задействат, а нека не забравяме, че Русия е бременна с поне 30 държави - републики, области, етноси, етносчета. Някои от тях - като Татарстан и Чечня, отдавна чакат сгоден момент да вземат съдбата в свои ръце. Дори се пробваха в началото на 90-те, когато татарските лидери приеха конституция и гласуваха декларация за държавен суверенитет, а Чечня направо се отцепи. Тогава Елцин, а по-късно наследникът му Путин някак си успяха да потушат надигащата се буря. Този път обаче ще е различно. Ще има действащи западни санкции, рухваща икономика, озверели милионери от списъка и обедняло население. В Русия й върви на важни събития през октомври. Дали едно от най-важните няма да се случи през октомври 2014 година?
