Австрия си има своята торта „Сахер“. Франция и Русия спорят къде първоначално възниква селската торта, позната на изток като „Медовик“. България пък се хвали с торта „Гараш“, която в последните години става все по-популярна и из Западна Европа, и то не само заради дълбокия си шоколадов вкус, пише Webcafe. В сладкиша няма грам брашно, което я прави подходяща за онези, които избягват глутена, но не искат да се лишават от нещо толкова изкусително. Всъщност „Гараш“ и „Сахер“ имат повече общо от това, че са определяни като „шоколадова смърт“ заради съдържанието си на много, ама много шоколад. Редица исторически източници сочат, че сладкарят Коста Гараш се вдъхновява от австрийския сладкиш за създаването на своя десерт. Коста е с австро-унгарски произход и през 1885 г. пристига в Русе, за да работи като сладкар

в луксозния хотел „Ислях-хане“

За това колко специален бил хотелът и неговият ресторант свидетелства фактът, че там гости са били Иван Вазов, проф. Иван Шишманов, полският писател Хенрик Сенкевич и най-отбраните личности на крайдунавския град. Княз Батенберг обичал да кани ценните си гости именно в „Ислях-хане“. Всичко в хотела и ресторанта е доставено директно от Виена – от мебелите и пердетата до последната вилица и лъжичка за десерт. Когато Батенберг кани на прием краля на Сърбия, на Румъния и на Швеция, сладкарят Коста Гараш решава, че трябва да изненада посетителите с нещо ново и много пищно. Как Коста Гараш създаде българското шоколадово изкушение торта „Гараш“ Така на приема дебютира тортата „Гараш“, кръстена на своя създател. Съставът на десерта подсказва, че той е създаден за специални случаи – в сладкиша се влага изобилие от шоколад, масло и цели десет яйчени белтъка. Брашното е заместено от фино смлени орехи, които и до днес са скъпа и ценна съставка. Украсата пък е от смлени шамфъстъци. В началото на XX век Коста Гараш и неговата рецепта се местят в София, където тортата веднага се превръща в предпочитан десерт за аристокрацията. Сладкарят обаче

строго пази рецептата си в тайна

Въпреки това редица сладкарници се опитват да пресъздадат торта „Гараш“, успешно или не чак толкова. Десертът се появява за първи път в готварска книга през 1936 г., наречена „Практическо ръководство по модерно сладкарство“. Очевидно е, че сладкарите се затрудняват да имитират добре творението на Коста Гараш, защото в своите опити за подражание започват да влагат и бяло брашно. В противен случай блатовете им не се получават и стават или твърде ронливи и чупливи, или твърде меки и разкашкани от шоколада. По време на ранния социализъм торта „Гараш“ се приготвя и предлага рядко, докато през 70-те идва

бумът на „Балкантурист“

Чужденците, които идват в България, трябва да бъдат привлечени не само с шопска салата и рулца по чешки, но и с подходящия десерт. Разточителната торта на Коста Гараш се завръща към корените си – без измислени съставки като бяло брашно. В наши дни рецептата, която се смята за оригинална, се пази в Държавния архив в Русе. През септември в крайдунавския град се провежда и фестивал на торта „Гараш“, където на почит са както автентичните на вкус торти, така и по-експерименталните. Майсторите на десерта са категорични, че рецептата му не бива да бъде променяна и трябва да се изпълнява по начина, съхранен в архивите.