Жаклин Михайлов

След като се самообяви за Специалния, а пет години по-късно стана Щастливия, от известно време Жозе Моуриньо може да бъде окачествен единствено като Досадния. Превърнал се е в човека на изтърканите номера, в които няма нищо специално, а щастието като че ли упорито го отбягва през последните му години. Всичко това се отнася за професионалните му изяви. В личен план всичко при Моуриньо е чудесно с неговата безусловна привързаност към католическата религия.

Но никой не се интересува от религиозните му принципи, а от постиженията му като треньор. Жозе никога няма да загуби вечния си статут на един от десетте най-велики футболни мениджъри на всички времена, но едва ли миналото го е топлило особено по празниците. За амбициозен и самоуверен човек като Моу единствено днешните и утрешните успехи са от съществено значение.

Развитието на кариерата му обаче е в сериозен застой спрямо неговите изключително високи стандарти. Към днешна дата, общо взето, Моуриньо в проценти има следните шансове за нови трофеи, които да прибави към сегашните 16 - титла във Висшата лига - не повече от 5 процента, купа в Шампионска лига - около 10 процента, ФА къп - 30-40 процента. Твърде нерадостна картина е дългосрочната перспектива пред най-успешния треньор на нашата епоха. Един момент, най-успешният вече трудно може да бъде защитен с аргументи, защото това, което прави Пеп Гуардиола, определено го изстрелва в друга космическа орбита.

Моу рискува да бъде запомнен като присъствал в епохата на недостижимия каталунец. Има една огромна разлика между двамата. Моуриньо през цялата си кариера преследваше като хрътка успехите на всяка цена, докато Гуардиола промени представата за естетическата страна на играта. Направи го последователно в Барселона, Байерн и Манчестър Сити.

Интересно е какво прави Жозе в такава неблагоприятна обстановка, защото в клуб като „Юнайтед" дори успехите не са достатъчни, за да бъдат привържениците щастливи. Аурата на сър Алекс е толкова силна, че всеки негов наследник трябва да се съобразява с капризите на феновете, които си искат Фърги тайм, а Моуриньо не може да им го даде!

Защо Моуриньо стана в последно време досаден и номерата му са напълно предвидими?

През цялата си кариера той е следвал няколко постулата, които го направиха това, което е. До едно време бе Специален, за съжаление обаче отива към Досаден. И така всеки един средностатистически психолог може да посочи елементарните манипулации на португалеца. През цялата си кариера той последователно е подбирал едни и същи мишени.

Мишена номер 1 - медиите. При всяка една удобна възможност Моуриньо се възползва, за да постави репортерите на място и да демонстрира интелектуално и професионално превъзходство. Понякога дори го прави без повод, просто се отнася за някакво имагинерно нападение и драматично атакува. В никакъв случай Моу не е самоцелно агресивен, просто е прозрял силата на медиите като бумеранг, който може да изпрати към далеч по-широка аудитория.

И винаги отзвукът е оглушителен, което пък му говори, че е постигнал търсения ефект. Все по-често обаче аргументите на португалеца увисват във въздуха. Някак не върви точно той, който докара първия златен дъжд във футбола в Челси с руските милиони на Абрамович, да се оправдава сега с петромилиардите в Сити!

Мишена номер 2 - противниците. Жозе от самото начало на своята популярност отказва ролята на доброто момче, което например е самоцел при Пеп Гуардиола. Каталунецът изключително много държи на непоклатимия си имидж на свестен и скромен човек.

На Моуриньо не му пука и не се колебае да атакува футболните си противници. Най-често нападнатите са негови колеги, които са му преки конкуренти. Нищо лично, Раниери, който дълги години бе под неговия прицел, получи подкрепа и признание от португалеца, когато бе уволнен от Лестър. Но ако си му конкурент, Моуриньо няма да се посвени да използва и най-малката възможност да се заяде и да изрече нещо уязвително.

Много интересна ситуация се получи през миналата година, когато Мауриньо се опита да дава акъл на Конте как да се държи културно по време на мач. Е, точно Жозе доста е подскачал и не е бил най-изисканият джентълмен при много от своите победи.

Мишена номер 3 - легендите на клуба, в който работи. Големите клубове имат големи легенди, които в повечето случаи не си затварят устата. Или поне винаги има такива, които са способни да критикуват и да изразяват съмнение или несъгласие. В такива случаи Моуриньо е безпощаден и не се колебае да ги постави на място. Много често го прави, като изтъква успехите си и ги съпоставя с тези на многознайкото.

Всъщност колко мениджъри могат да противопоставят нещо съществено срещу неговите успехи през последните 15 години?! Но и този метод е елементарен, дори най-незначителният като успехи има право да изрази мнение и то може да е напълно вярно. Като това, което говори в последно време Пол Скоулс.

Мишена номер 4 - съдиите. Ако пуснем разширено търсене на този похват на Моуриньо, там попадат често и шефовете на реферите от Футболната асоциация. Жозе не пропуска нито една съдийска грешка против неговия тим и е много либерален, когато гафовете на реферите са в негова полза. Може само да се предположи, че е вземал интерактивни уроци от сър Алекс, който печелеше точки за „Юнайтед" само стоейки около тъчлинията. Камерите често улавят дълги диалози между Жозе и четвъртия съдия.

Общо взето, това са социалните групи, които винаги са под обстрела на Досадния. Но има и такива, които той никога не закача. Като твърдо библейско правило в неговата философия е пълната и безусловна защита на футболистите. Репутацията му в това отношение е непоклатима, всеки иска да играе при мениджъра Моуриньо, защото знае, че ще бъде защитен и обграден с бодлива ограда срещу критиките.

Дългата практика на Моуриньо му е доказала, че задължение на мениджъра е да поеме огъня върху себе си и да освободи подопечните си от напрежението. Дали обаче един професионален футболист, който получава милиони паунди, трябва да бъде разглеждан като малко дете, което трябва непрекъснато да е обгрижвано и пазено? Дали и футболистите не трябва да носят персонална отговорност, защото те излизат на терена и те не могат да върнат „Юнайтед" там, където му е мястото? Може да се спори за тези чисто педагогически подходи на португалеца.

Естествено Моу избягва да се конфронтира с феновете. Не навсякъде, където е работил, се е радвал на безусловна любов от феновете, но се е старал да се спогажда с тях. Сега обаче е в „Юнайтед" и на „Олд Трафорд" феновете са много претенциозни. Никога няма да намери щастието, което изпитваше примерно на „Стамфорд Бридж".

Никой не може да постави под съмнение историческата роля на Жозе Моуриньо за футбола. Списъкът с индивидуалните му награди говори красноречиво какво мисли футболният свят за него. Трудно обаче някой може да отговори какво е бъдещето му, а предположенията са много интересни. Шансовете му да дублира успехите на сър Алекс изглеждат химерично ниски.

Шансовете му да потърси късмета си в грандове като „Байерн" или ПСЖ не изглеждат лоши, но няма гаранция, че ще спечели лелеяната четвърта Шампионска лига. Но като че ли най-интересната хипотеза е Жозе да води Португалия или друг национален отбор на световното през 2022-ра или 2026-а. Една световна титла би го върнала отново на трона. А и предизвикателството определено си заслужава.