Единствената запазена снимка от стачката
Хенриета Георгиева
Преди 63 години тютюноработниците в Пловдив се вдигат на стачка - нещо немислимо за комунистическа страна по онова време. Случилото се под тепетата прави България първата страна от Източния блок, в която е имало масово и открито изразено недоволство от комунистическата власт след кончината на Сталин на 5 март 1953 г. Недоволството прераства в бунт, който по заповед на тогавашните партийни функционери е удавен в кръв от милицията. Поне девет от стачниците са убити. Стотици са изпратени по лагери и затвори. С надежда за отпускане на режима след смъртта на диктатора пловдивските тютюноработници, подкрепени от стари синдикалисти, решават да потърсят правата си. На 20 април стачниците изпращат писмено на премиера Вълко Червенков синдикалните си искания: целогодишна заетост, увеличение на заплатите, петдневна работна седмица - по това време се работи и в събота.
В стачния комитет влизат двайсетина души, включително трима свещеници и неколцина анархокомунисти. В групата са Кирил Джавезов, Димитър Бахаров, Златка Влайчева, Усин Мутов от Устина, Георги Колев-Анархиста от Карлово, Тота от Първенец, Кера Вълева, Станка от Коматево. Като център на стачния комитет се оформят бившите складове и фабриката на „Томасян" в центъра на града, където дълги години бе Стоматологията на Медицинския университет. На 3 май нощната смяна в склада „Иван Караджов" изгонва охраната и се барикадира вътре. В ранната сутрин милицията ги приклещва в помещенията и заключва външните врати. Сутринта на 4 май спират работа и жените от складовете „Стефан Кираджиев" и „Георги Иванов". В окупирания склад „Иван Караджов" стачниците разбиват вратите и прогонват милиционерите, които явно са били в ступор от нечуваната дързост. Стрелят във въздуха и се оттеглят. Стачкуващите от трите склада правят митинг, на който говори и анархистът Станьо Вътев. Около фабриката и складовете на „Томасян" се събират хиляди протестиращи. Според историчката на БКП Искра Баева в акцията участват около 20,000 работници, според други източници са между 3,000 и 5,000.
Да се справят със ситуацията пристигат на пожар висши функционери на БКП от София: министрите на вътрешните работи, на промишлеността и земеделието Георги Цанков, Антон Югов и Станко Тодоров, вицепремиерът Райко Дамянов, шефът на Държавната планова комисия Георги Чанков. Придружават ги кметът на града Никола Балканджиев и секретарят на ОК на БКП в Пловдив Иван Пръмов, по-късно свекър на Меглена Кунева. Булевард "Руски" е отцепен от милиционерите.
Като пловдивски комунистически деец пръв говори Антон Югов, но работниците го прогонват с камъни. На живо в центъра на Пловдив се разиграва описаният картинно от Димитър Димов сблъсък от романа „Тютюн", но този път в ерата на социализма. И Станко Тодоров е освиркан и целен с камъни. Стреляйте, крещи вбесен от трибуната Иван Пръмов. И народната милиция започва да стреля на месо - в телата на стачкуващите. Убитите са поне 20, ранените са над 50, стотици са арестувани. Точният брой на убитите не може да се установи поради наложената от властите строга цензура.
Протестиращите се разбягват, стрелбата продължава. Разправата командват Пръмов и кметът Балканджиев. Делегацията от министри е прибрана под конвой от милиционери по улица „Ив. Вазов". Хаосът става пълен. Докарани са душегубки и директно тъпчат в тях арестуваните. Години след това се разказва случката с Райко Дамянов, който се натресъл в група стачници, докато бягал панически. От втория етаж на фабриката, впоследствие Стоматология, цивилен агент на ДС застрелва анархиста Станьо Вълев. И досега се говори, че убиецът е дядо на един от демократичните пловдивски кметове. Станка е убита при първия залп, падат още няколко души. До гарата е застрелян и водачът на стачката Кирил Джавезов. Погребан е в запечатан ковчег, а на роднините е обяснено, че са го убили протестиращите. Кера Вълева е прегазена от милиционерска камионетка до днешното кино „Гео Милев". Умира на другия ден в областната болница. Стотици стачници са изпратени по лагери и затвори в Белене, Стара Загора, Скравена, Сливен.
Учудващо е, но въпреки желязната цензура информация за пловдивската стачка е изтекла на Запад. За това свидетелства и социологът Васил Къдринов, директор на Центъра за памет за съпротивата срещу тоталитаризма „Хана Аренд". Стачката в Пловдив е изследвана от станфордския професор Джон Д. Бел. На първа страница на британския вестник „Манчестър гардиан" от 6 юни 1953 г. пише: „Според наши сигурни източници през миналия месец (май) в Пловдив са се развили бурни антиправителствени демонстрации... Над 5,000 тютюноработници са манифестирали из улиците на града с антикомунистически лозунги и плакати... За да усмири стачкуващите, правителството е било принудено да обещае отстъпки и да прати на място министър Антон Югов с няколко членове на Политбюро, които са били освиркани..."
Посетих Пловдив, за да събера спомени от останали живи съвременници на стачката в Пловдив, за която разбрах от труда „Кратка история на модерна България" на професора от Кеймбридж Робърт Крамптън, докато работех върху дисертацията си „Образът на врага в България 1948-1953 г.", разказва френската историчка с български корени Мона Фосколо. Сблъсках се с тежка колективна амнезия, а за мемориал в Пловдив, какъвто има в памет на жертвите от стачката в Берлин от юни 1953 г., въобще и дума не е ставало, казва историчката. За съжаление и днес малцина българи знаят за бунта на тютюноработниците през 1953-та. В Пловдив няма никакъв белег за загиналите в опит да защитят правата си работници. От властта, поела управлението на държавата точно в името на правата на народа.
Подробности за бунта разкрива политикът Христо Марков, депутат в два парламента. Сред застреляните организатори на стачката е вуйчо му Кирил Джавезов. Детайли за бунта Христо Марков научава от покойния отец Храбър Марков, преследван от комунистическия режим, лежал в Белене с двама от водачите.
Каква обаче е причината за недоволството? След 1944 г. в тютюневия бранш настъпва криза. Избити или пратени по лагери са собствениците, технолозите и търговските представители на старите фабрики, обвинени, че са снабдявали с цигари „фашистка Германия". В историята отиват проспериращите някога фирми „Томасян", Златен лъв", „Зора", „Тютюнджиян". Сменени са имената на фабрики и складове. Вследствие на разгрома на този клон от промишлеността около 1950 г. вече има остър недостиг на работна ръка. За да има кой да работи, властта затваря очи и праща принудително там „нездрави елементи", "бивши хора" - суинги и зози, хора с по-фриволно поведение, католици, дъновисти, униати, мюсюлмани.
Заради българската амнезия и до момента се смята, че първата антикомунистическа стачка избухва не в България, а в Берлин. Това става в средата на юни 1953 г., повече от месец след пловдивската. На 16 юни 1953 г. берлинските строителни работници се събират на протест пред сградата на правителството на ГДР и призовават за провеждането на генерална стачка. Демонстрантите наивно вярват, че ненавистният режим на Валтер Улбрихт изживява последните си дни. На 17 юни 1953 г. ГДР е изправена пред срив. Стотици хиляди работници, демонстриращи срещу повишените норми, купонната система, липсата на храни, прераства в истинско въстание. Бунтът е потушен с помощта на съветските окупационни войски. В Източен Берлин е въведено извънредно положение. Към центъра на въстанието са изпратени танкове Т-34, чуват се изстрели на Потсдамския площад. Въстанието е потушено с оръжие. Над 120 души загиват, стотици са ранени, а хиляди са арестувани. За да не се допускат в бъдеще подобни протести, в ГДР е основана страховитата разузнавателна служба ЩАЗИ.
Следват още бунтове в Източния блок - през 1956 г. в Унгария, през 1968 г. в Чехословакия, през 80-те в Полша. Всички те спомагат за ерозирането на режима и системата. На 9 ноември 1989 г. пада Берлинската стена. Този път руските танкове остават в казармите - на власт в Москва е реформаторът Михаил Горбачов.
